***

 

Обичам думите да бъдат хляб, а хлебните зърна звезди

На весели вселени

Колко много небосводи, накацали като врабчета

На опънатата връв на небосвода

След дългото пристигане и аз приятелски размахвам звук

От хиляди парчета образ

На една и съща песен.

 

Останала съм сам сама през вековете

И моите сърца високо пеят

И моите сълзи дълбоко падат

 

 

 

МОРЕ ОТ ДУМИ ЗА ЛЮБОВ

И НИЕ В НЕГО

 

По палубата на излъсканите думи пясъкът е златен

Лежи на пясъка любов по-хубава от всичко

А ние сме така загледани в морето

Че то потъва в нас и ни поглъща

 

Животът е безсмъртна изненада

Възможно е да влезе в пролетта на сенокоса

И заедно с пчелите там да си остане

 

Когато казвам на света, че го обичам

До дъното на думите ми пее пясък

До дъното на думите лети животът

До дъното на думите е Бог в небето

 

 

 

 

 

НЕ ГО ПОЗНАВАМ, НО ЗА МЕН
МОРЕТО Е ОГРОМНА СУША

 

Вълните му са планини, които си играят

На дъното е пясъчна постеля за пустиня

Жените по брега съм аз, където и да се намират

А техните моряци са мъжете на дома ми

 

Щастливо плаване, морето продължава

През всички векове живея и ви махам

В средата на небето е застанал Бог и гледа

Защото в песента сме тръгнали към него

 

 

 

ВОДАТА Е С КРИЛА И ДИША

 

Преди да се обърна към деня на моето начало

И тялото ми на дете пред мене да застане

От земната си къща всеки миг се раждам

Пътувам в крясъка на първата въздушна струя

 

Прекрасен е светът, а аз не го познавам

Прекрача ли през прага му, намирам друго слънце

А там е още повече безкрайно

 

Полето на черешите и хората в полето

Са единственото неразделно цяло

Опънато по шевовете на земята

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КРАЙПЪТЕН КАМЪК

Е ИЗМИНАЛОТО ВРЕМЕ

 

Щурци през май в градината с череши

Пресмятат своя дял и в песни го изпяват

Не става дума за възторг от думи

Приятно е и нищо повече не казват

 

Не смея да попитам аз къде съм

За всеки миг природата измисля слънце

За слънцето пчели

А за пчелите кошер

 

 

 

ОБВИВКАТА НА МОЕТО НАЧАЛО

 

Прескача върховете и върви към Бога

Небето носи чувството ми на надежда

 

За мен е по-чудесно утрото от вчера

Приятно е в отворен свят да влизам

Изкачвам се по светлината си нагоре

А тя е изобилна и от мен живее

 

По форма на любовно отражение

Самата аз не се познавам

Но съм красива

 

Антоанета Богоева е родена в с. Скриняно, Кюстендилско. Пише стихове от ранна възраст. Няколко поредни пъти е носител на първа награда на конкурса „Кюстендилска пролет"; на националния конкурс „Веселин Ханчев" й е присъдена специална награда. Автор е на стихосбирките: „Между две слънца" (1994); „Парче от слънце" (2002); "О", поема (2008); „Острови в съня" (2008), както и на романа „Тучница" (2009). Живее в Кюстендил.