Есето е жанр, в който мисълта се разполага между анекдота и категорията. Това твърдение може би е неспособно да покрие цялото жанрово разнообразие на есето, но то е съвсем подходяща дефиниция за естеството на много от текстовете на Хосе Ортега-и-Гасет.

Авторът на „Бунтът на масите” и „Дехуманизация на изкуството”, на „Размишления за Дон Кихот” и „Човекът и хората” чуждее на лишения от релефа на емоциите академичен стил. Изказът му е пълен с „внезапности” и апелира по-често към интуицията, отколкото към ерудицията. И в най-„философичните” си текстове той, професорът по метафизика, е готов на причудлива предметна аналогия от подръчния свят. Но и обратното – дори там, където текстът предполага залисия по зримото, фактологичното, всекидневното, Ортега-и-Гасет въвлича читателя в мисловна авантюра, в непредвидимия и завладяващ въображението преход от съзерцанието към абстракцията, от любуването над видимото към сложното категориално разсъждение. Пример са неговите пътеписи.

Определил пътешествията като ловуване на пейзажи, Ортега-и-Гасет предлага на своите читатели неповторимо приключение не само за очите, но и за мисълта. Така е и в случая – в „Записки от скиталческото лято”, от които е следващият откъс, е двоен пътепис. Дума след дума в хоризонта на читателя се разстила Кастилия – с жълтото разлюшкано море на нивята, сушава, назъбена от крепости и хълмове. Ред подир ред се възправя пред читателя Кастилия на средновековните замъци, разчетени от Ортега-и-Гасет като „гримасите и позите на чудовища от отвъдния свят на спомените”. Влизайки в тази отвъдност, пътеписът добива второ ниво – той се оказва не само история на пътя, изминат от Ортега-и-Гасет из Кастилия, но и път из историята на либерализма и демокрацията. Така удвоеността на пътеписа добива буквален смисъл – като опис на реалния път и като път към извора на основни европейски ценности.