С ирония против ужаса на екзистенцията

 

Вече цяло десетилетие живеете в Париж, в десети район. Но (вече) не сте бежанец, а в Югославия сте дори много високо ценен. Какво все пак ви кара доброволно да се отправите в изгнание?

Исках просто да живея в една различна страна, както това са правили много други писатели преди мен. Позволете да спомена един от най-големите – Джойс също е решил да не остава в страната си, а се е превърнал в един от най-големите ирландски писатели и то на английски, който дори не е езикът на неговата родина. Велики руснаци като Чехов, Гогол и други също така са писали в чужбина. На мен, всъщност, ми е все едно къде живея. Често ходя в Югославия. И хвърлям страничен поглед към събитията и там, и тук, и изобщо в Европа. Във всеки случай това е един поглед отдалече. Дори и когато съм тук, гледам на всичко отдалече.

Въпросът в коя държава живеем винаги е свързан с политическите оценки. Но вие като писател не се намесвате много в политиката. Пишете ли политически текстове изобщо?

Пиша или по-точно казано пишех ги докато бях в Югославия. Но една от моите книги носи заглавието Homo Poeticus, и с това искам да заявя до каква степен смятам този вид ангажимент за опасен за литературата.

Но вашите книги са поетически и политически. И въпреки че не са политически по смисъла на тяхната „ангажираност“, Вие, да речем, в трилогията „Семеен цикъл“ говорите за еврейско момче, което преживява времето на фашизма и национализма; това момче, Андреас Сам, сте самият Вие. Откъде произлиза името Сам?

„Сам“ на сърбохърватски означава „сам, самотен“. Също така, това име е подобно на името Хам, което се среща доста често при евреите в Европа. А Андреас произлиза от немската литература. Не се сещам вече къде точно съм попаднал на него; но в него се съдържат и някои букви от моето име.

Кога и как Андреас Сам, alias Данило Киш, се е обърнал към писането?

Въпреки, че не знаех точно какво значи да бъдеш писател, от детството си се бях насочил в тази посока. Тогава, по  време на войната, бяхме в Унгария; баща ми беше евреин и аз бях преследвано дете. Не мога да го обясня по друг начин – знаех, че този вид опасност може да ме отведе към нещо като литературата. В началото, разбира се, мислех повече за поезия, подготвях се да стана поет.

Как човек се подготвя за това?

Най-напред превеждах много поезия. Изучих занаята, така да се каже, а и до днес винаги превеждам. Но вече не пиша поезия. На двадесет години написах няколко стихотворения, които надявам се, не ме компрометират твърде много, но накрая ми стана ясно, че за онова, което аз искам да кажа, прозата е по-подходяща: прозата, в която, доколкото е възможно, съществува и лиричен момент.

Когато говорим за лирика, кои са вашите любими поети?

Вижте, в поезията е като в любовта – през всяко ново десетилетие човек има нов образец. Когато бях на двадесет години, за мене пример бяха някои сръбски и унгарски поети, чиито имена вероятно ви говорят твърде малко. Но унгарският поет Ендре Ади беше важен за мен, защото благодарение на него започнах да пиша проза. Във всяка от неговите книги намирах стихотворение, което дотолкова отговаряше на моите чувства, че повече ми се искаше да преведа това стихотворение, отколкото да напиша ново. След това, десет години по-късно, доста превеждах френски автори – Верлен, Лотреамон и други. Освен тях, разбира се, и руските класици – Пушкин, Лермонтов, Блок, няма смисъл да ги изброявам.

Колко езика всъщност знаете? Тук, в Париж, разговаряме на френски, но всъщност майчиният ви език е, разбира се, сърбохърватски.

Да, майчиният ми език е сърбохърватски. До дванайсет-тринайсет години всъщност бях двуезичен, защото живеехме в Унгария. Но пиша на сърбохърватски. Говоря и руски, френски и английски.

Как е изглеждал животът ви в Унгария може да се види от вашите книги.

Книгите ми започват всъщност през 1942 г. с т.нар. „студени дни“ – с клането, извършено от унгарската фашистка армия над евреи и сърби. На седем години вече бях видял трупове, беше ме страх, мои приятели от училище бяха убити. От този момент, ходът на повествуванието достига до 1947 г., когато с майка ми и сестра ми се върнах в Черна гора. Там живях в един различен свят, който не се появява в моите книги, защото все още не съм намерил ключа да го разгадая. А също и поради факта, че този свят не се е променил много.   Онова, което аз описвам е един изчезнал свят – евреите от Средна Европа са изчезнали, така както е изчезнал и баща ми. И пейзажът, в който са живеели унгарските селяни, и техният начин на живот също са изчезнали по времето на „зрелия социализъм“. И аз пиша за това. А Черна гора и Цетине, където живях почти десет години, е един вкаменен свят, много неподходящ за литература.

Доколко за вас като писател е важен еврейският ви произход?

Това, разбира се, е решаващ момент от моя живот. На първо място, защото аз съм това, което съм преживял като еврейско дете. Мисля, че моята съдба е съдбата на евреина скитник и аз не мога нищо да направя, това просто е така.

Член ли сте на еврейската общност?

Не, нямам никаква връзка с еврейската общност.  Също така не наричам себе си еврейски писател. Но моето еврейство е нещо,  което не мога да отрека. Дори и ако го отрека, други хора биха го открили в моите книги.

Един недискретен въпрос (цялата литература в края на краищата е недискретна) – Вярвате ли в Бог, религиозен ли сте?

Не, не вярвам в Бог. Семейството на моята майка ме възпитаваше в православие, а в унгарското училище по време на войната, ме възпитаваха в католицизъм. Сам съм изучавал еврейската религия – Стария Завет и други писания. Но някъде от петнайстата-шеснайстата си година не вярвам в Бог. И като говорим за литературни недискретности – след смъртта на майка ми и след онези три-четири години на нейните страдания, повече не вярвам в Бог. И го формулирам по следния начин – ако някой като моята майка трябва толкова много и толкова дълго да страда, това е доказателство, че няма Бог. Тръгнах от тази начална точка и до момента не съм стигнал много по-далече.

Що се отнася до това, всъщност Вие от най-ранно детство сте имали причини да се съмнявате в Бог?

Когато започнах да пиша, направих си един списък със случки и само една малка част от този списък влезе в моите ръкописи, защото всички бяха много трудни и болезнени и върху тях не можех да приложа ирония. На първо място беше онази атмосфера на страх. Бях ужасно изплашен. Унгарските фашисти често ни нападаха и провокираха, полицията също ни държеше под око. А след това гладът! Въпреки че работех при селяни, бях непрестанно гладен. Цялото ми семейство гладуваше. Това са двете доминантни чувства от моето детство, описал съм ги в книгата „Ранни грижи“ с много детайли, които донякъде промениха формата си. Има и други чувства, за които дори и днес не мога да пиша, защото иронията като средство за оформянето им тук изгубва своята сила.

А Вие винаги искате да разказвате с ирония?   

Да, със сигурност. Не понасям литература без ирония. Иронията всъщност е единственото средство против ужаса на екзистенцията. А в писането тя е необходима подправка. Иначе онова, което пишем е или сантиментално или плачливо. В книгите си аз използвам ирония и сменям перспективите – веднъж наблюдавам случките обективно, като всезнаещият разказвач от епохата на романтизма, след това пък нарочно унищожавам илюзията, обръщайки се към читателя като към автор и казвайки му: „Тук си имаме работа с литература, а тя е само отражение на реалността“.

Но Вашата литература все пак е силно свързана с реалността, тя е обратното на „чистата измислица“, на която Вие винаги сте се противопоставяли.

Не само, че отказвам да пиша по този начин, но дори не съм в състояние да чета нещо, написано по този начин. Като писател, настоявам да убедя читателя, че всичко, което той чете, се е случило горе-долу по този начин. Защото този въпрос си задава всеки читател, а и аз самият си го задавам. Поезията е нещо друго – там чистата измислица има право на съществуване.

Но в нашите страни на мода е тъкмо обратното. Тук има огромен интерес към „фикшън“ и „фентъзи“.

Аз не бих желал да воювам с други тенденции. И така може да се пише. Талантът може всичко да трансформира, може от нищо да създаде цял един свят. Но самият аз не съм способен, или може би изключително рядко, да чета такива неща. В послеписа на „Енциклопедия на мъртвите“ цитирах Набоков: „Никога не съм разбирал защо е необходимо книгите да се измислят или да се предават случки, които не са се случили по един или друг начин“.

Ако добре ви разбирам, пречи ви този допълнителен аспект, произволността на измисленото.

Да, именно. Сега навлизаме в една сериозна дискусия, която много ме занимава. Тук, в основата си имаме работа с наследството на романите с продължения от XIX век. И особено с психологията  - авторът знае всичко за своите герои, знае, че младежът ще се влюби в девойката и пише диалог, който следва психологическите черти на младежа. Аз мисля, че това от всякаква гледна точка е анахронизъм. За един добър читател, а смятам себе си за такъв, психологическият роман е непоносим. Но когато днес се казва, че романът е мъртъв, това не е истина – романът е по-жив отвсякога, и то в своята най-лоша форма, а именно като психологически роман от XIX век. И ако пиша малко, то е защото искам да се справя с този проблем – как да пишеш въпреки тези надживяни форми и да отхвърлиш цялото това литературно наследство? 

Вашето отхвърляне на измислянето ще доведе до това, че преди да вземе в ръка един роман всеки читател трябва да бъде уведомен „какво се е случило в действителност“. Това наистина ли трябва да се знае?

Не, не трябва да се знае, но това се усеща. С малко опит, още при прелистването на дадена книга се вижда дали става дума за един свят, който се базира единствено на амбицията на един автор да напише още една книга, за да спечели някакви пари или награда, или пък е плод на талант, който е трябвало да изрази определено нещо.

Лесно ли пишете?

Пиша рядко, но когато почна пиша денонощно и много от написаното изхвърлям. След това около стотина пъти чета написаното, докато отделни думи или изречения не се уморят и не изчезнат. Когато това се случи, ги изтривам. По този начин, това, което остава след това, обикновено не е съвсем лошо. Но това, също така е и метод да унищожите собствения си текст.

Във Вашия усъвършенстван начин на писане има и щателни и метафорично богати описания на природата. Дали младият Андреас Сам действително е можел така интензивно да преживява природата?

Ясно си спомням впечатленията си от детството и любопитството по отношения на всички явления около мен, любопитство, което може би съм запазил и до днес. Първите ми впечатления са все още съвсем живи у мен. Не забравяйте, че аз съм градско дете, което на седем години е пристигнало в Унгария, на село – природа, животни, реки, цветя, тревата, това за мен бе нещо обсолютно ново и не задължително естествено. Природата не е парк. И тук не разглеждаш животните като в зоологическа градина. Понеже работих при селяни, имах много по-тясна връзка с животните. И това за мен беше първият шок – като градско дете  да се сблъскам с природата.

Във Вашите описания важна роля играят и ароматите. Дали все още толкова ви харесва аромата на лайка?

Не е задължително да е лайка. Но въпреки двете операции на носа, все още имам извънредно обоняние, което произтича от детството ми на село. Иначе съм установил, че много деца, ако искат нещо да опитат или да го изпробват отблизо, го слагат под носа си. Вярвам, че и при Вас е същото – аз при всички случаи обичам да мириша книгите. Ароматът дори ми напомня за впечатленията, които съм имал за някои от тях. Знаете ли, да речем, че руските книги миришат съвсем различно от книгите от другите европейски  страни? Като две различни породи животни!

След всичко това, наистина се учудвам, че сте избрали да живеете точно в този град, така неприятелски настроен към природата.

Не е за вярване колко не обичам селото. Заради спомените ми с удоволствие отивам в гората, но никак не обичам живота на село, вероятно заради мъчителните моменти, които като дете съм преживял на село. Сега съм градки човек като Бодлер, който обича само града и мрази само града.

Вече говорихме за лириката, но сега се сещам, че искам да Ви питам и за вашите модели в прозата.

На първо място Рабле. След това две имена от руската литература – Бабел и Пилняк. Един унгарец – Костолани. Двама югославяни – Андрич и Кърлежа. Това са писатели, които все още уважавам. В други периоди е имало и други, които са ми били важни и са оказали влияние върху мен. Например, Фокнър – преди двадесет години той бе за мен Бог, а днес не мога да прочета дори един-единствен ред от него.

Споменахте Кърлежа, който във Вашата страна не се ползва с добро име.

Заради своите политически пристрастия, той е съвсем компрометиран в днешна Югославия. Всички го презират като болшевик и титовист – комунистите затова, че по време на войната е останал в Загреб и не е минал в нелегалност, а буржоазията защото след войната застава на страната на Тито. При това всички забравят какъв творец е той – създал си е паметник от 50 книги, комунистически Волтер. Казват, че при личен контакт е крайно неприятен. Но към мен беше много любезен. Мисля, че му бях симпатичен. Чувстваше някакъв порив да се оправдае. Два пъти ми каза: „Знаехме всичко това.“ Имаше предвид събитията, описани от мен в „Гробница за Борис Давидович“ – концентрационните лагери в Съветския съюз. Във всеки случай поради своя болшевизъм беше трагична фигура.

По повод югославските писатели какво мислите за Булатович?

Прас! Край! Кръц! Като във филмовия монтаж – кръц!

(1989)

Превод от сръбски език: Соня Андонова