1919-1933: НОВА ПРЕДМЕТНОСТ – БАУХАУС И ВХУТЕМАС

 

Строго взето терминът Нова Предметност (Neue Sachlichkait) се появява в Германия, когато изкуствоведът и директор на музея за изобразително изкуство в Манхайм, Густав Фридрих Хартлауб пише през май 1923 г. циркулярно писмо до художници и галеристи под заглавието “Нова предметност” в което изразява желанието си да организира изложба през есента на същата година на нова съвременна живопис: “… Аз бих искал да изложа онези художници които са останали верни – или са доказали своята лоялност – към положителната, конкретна реалност и които показват убеденост в това, което правят”. Изложбата в крайна сметка се провежда в Манхайм през юни 1925 година под заглавието: Нова Предметност. Немската живопис след експресионизма (Neue Sachlichkait. Deutsche malerei seit dem expressionismus). Но това е само формалния претекст за установяване на термина. Думите предмет, предметност, вещ, вещественост често се употребяват, за да обозначат една нова естетическа и политическа ситуация в която след Първата световна война се оказва Европа и по-специално – Германия и Русия. В Германия, разрушена от войната, се създава Ваймарската Република (1919-1933), в която с променлив успех управляват социалдемократите (SPD). В този период се гласува Ваймарската конституция, реализират се множество ляво ориентирани политики, има голям подем във всички области на живота и специално в областта на културата. След идването на Хитлер на власт всичко постигнато от Ваймарската република в областта на изкуството е обявено за дегенеративно. В Русия, също разрушена от войната, е победила Октомврийската революция и след 1917 година започва безпрецедентен за тази страна творчески период, който постепенно е задушен след обявената от Сталин през 1929 Година на Големия Прелом – курс с който се поема път към “Колективизация, индустриализация и културна революция”. Тази обстановка в Германия и Русия, през споменатия период, е особено благоприятна за архитектурата, доколкото всички останали клонове на изкуството не изискват големи инвестиции от държавата и е достатъчно да не бъдат забранявани, за да се развиват, но за архитектурата е необходим икономически ресурс и той е наличен само ако архитектурните идеи са одобрявани и подкрепяни от политическата власт. Централен социален проблем и в двете разрушени страни е жилището и затова именно то се превръща и в централен архитектурен проблем. В така очертаната Нова Предметност в архитектурата се вписват и идеите от онези години на френския архитект с швейцарски произход Корбюзие и движението Стилът (De Stijl) в Холандия. Тогава се създава и Баухаус.

Училището Баухаус (Bauhaus) е основано през 1919 година. Първото му седалище е във Ваймар (1919 – 1925), има още две седалища – в Десау (1925-1932) и в Берлин (1932 – 1933). В периода на своето съществуване (1919 – 1933) е управлявано от трима директори: основател и пръв директор е Валтер Гропиус (1919 – 1928), след него директор е Ханес Майер (1928 – 1930) и най-накрая е Лудвиг Мис ван дер Рое (1930 – 1933). С идването на Хитлер на власт училището е закрито, неговите учебни програми са обявени за дегенеративни и голяма част от учителите и техните ученици са принудени да емигрират. През 1935 г., вече емигрант в САЩ, Валтер Гропиус публикува книгата Новата архитектура и Баухаус, в която, между другото, разказва:  “… Идеята за една нова образователна система, която да обединява всички клонове на дизайна ме вдъхнови да основа Баухаус. По време на войната бях повикан на аудиенция с  Великия Херцог на Sachasen-Weimar-Eisenachpara, за да обсъдим възможността да ръководя Училището за Изкуства и Занаяти във Ваймар (Grossherzogliche Kunstgewerbeschule), като заместя на този пост известния белгийски архитект Анри ван де Велде, който ме бе предложил за свой наследник. Приех предложението и по този начин поех контрола на Училището за Изкуства и Занаяти във Ваймар през пролетта на 1919 г. Беше ми дадена пълна свобода относно неговата реорганизация, както и тази на Академията за Изящни Изкуства  (Grossherzogliche Hochschule für Bildende Kunst)… Слях тези две институции в една под формата на подготвително училище за дизайн и го нарекох Държавен Баухаус Ваймар (Das Staaliche Bauhaus Weimar). По този начин исках да разреша трудния проблем да комбинирам дизайнерското въображение и техническата сръчност. Това означаваше да намеря един нов, досега несъществуващ ученик, който да бъде обучаван и в двете сфери и да бъде еднакво изобретателен и в двете… Нашата цел бе да елиминираме недостатъците на машината, без да пожертваме никое от нейните предимства. Центрирахме се в реализацията на прецизни стандарти, а не в създаването на отминаващи новости…  Така училището Баухаус бе открито със специфичната цел да реализира модерно архитектурно изкуство, което, така както човешката природа, трябва да обхване всички страни на проблема. С федерирането на всички изкуства (с техните манифести и тенденции), всеки клон на дизайна, всеки вид техника можеха да бъдат координирани  и всяка да намери своето подходящо място. Нашата крайна цел, по такъв начин, бе постигането на сложно но неделимо произведение на изкуството, голямо здание, при което старата разделителна линия между монументалните елементи и декоративните е изчезнала завинаги” (Gropius 1971: 34).

През Ваймарския период на Баухаус, въпреки усилията на Гропиус и неговите сътрудници, в училището по същество не се преподава архитектура, нито се реализират съществени архитектурни проекти, основно поради несъгласие на властите с разрастването на влиянието и значението на училището. Оскар Шлемер, един от сътрудниците на Гропиус, през 1922 година пише: “Сега ситуацията е такава че в най-добрия случай можем да си позволим да мислим за дома, може би само можем да мислим… Пред сегашните икономически трудности, нашата задача е да бъдем пионери на простотата, да търсим най-простата форма за всяка житейска нужда и в същото време резултатът да бъде полезен и солиден”. Въпреки големите ограничения в онзи период, вече изкристализира идеята, която ще остане водеща в продължение на години, че формата трябва да следва производствения метод, предимствата и ограниченията на материалите и социалните нужди.           

В крайна сметка властите на Ваймар закриват Баухаус по политически съображения, но училището вече е добило голяма популярност в цяла Германия, така че Гропиус получава многобройни предложения да го прехвърли в Десау, Франкфурт, Мюнхен, Дармщадт, Крефелд, Хамбург и т.н. Гропиус избира Десау. Кметството на Десау финансира нова сграда на училището, къщи за преподавателите и общежития за студентите. Всички те са проектирани от Гропиус и са построени в рекордни срокове - през 1925 и 1926 година. Тези сгради се превръщат в компендиум на архитектурните идеи на Буахаус.   

   Училището Баухаус в Десау

 Общежитието Баухаус в Десау

През  периода 1928-1930 година директор на Баухаус е Ханес Майер, който разширява и задълбочава обучението по архитектура. За него сградостроителството е “елементарен процес”, който трябва да вземе предвид биологичните, духовните и интелектуалните нужди на обитателите, така че да направи обитаването пълноценно. Архитектурата трябва да търси начин да реши конфликта между индивидуалните и колективните нужди. Според него “да се строи не е естетически процес… да се строи е само организация: социална, техническа, икономическа и психическа.“

През периода 1930-1933 г. директор на Баухаус е Мис ван дер Рое. По негово време Баухаус, по същество, се превръща в училище по архитектура. Съществуват значителни разлики между стила на Майер и този на Мис, първият говори за строителство, а вторият за изкуството да се строи. Мис изоставя напълно идеята да съчетава теорията и практическите упражнения, при него всичко е теория. Прецизните проекти на Мис са новите учебници. За разлика от Майер, той малко се интересува от нуждите на обитателите – за него най-важна е красотата на пространството, пропорцията и материала. Да се проектира дом от 50 кв.м. с идеите на ван дер Рое е трудно, доколкото той би предложил само едно единствено празно помещение. Макар не винаги практичен, Мис ван дер Рое оставя архитектурни шедьоври, които блестят именно с празни пространства, пропорции и материали.

Известният изкуствовед от онези години Ерно Калай в статията си Десет години Баухаус пише: “Дейността на няколкото аутсайдери, която през ваймарските години бе разпалено критикувана, сега се е превърнала в явление в бизнеса. Къщи и дори цели комплекси се строят навсякъде; всички с гладки бели стени, хоризонтални редици прозорци, просторни тераси и плоски покриви. Хората ги приемат, ако не винаги с голям ентусиазъм, най-малко без възражение, като продукти на вече познатия “Баухаус стил”… Днес всеки го познава. Домове с много прозорци и бляскав метал: Баухаус стил. Тръбни фотьойли: Баухаус стил. Лампиони с никелирани стойки и непрозрачни стъкла: Баухаус стил. Тапети с геометрични шарки: Баухаус стил. Липса на картини по стените: Баухаус стил” (Kállai 1930).

Всъщност, Баухаус като институция не оставя почти никакви реализирани архитектурни проекти, но архитектите обучени там и техните последователи, освен в самата Германия, пренасят идеите на движението по цял свят. След закриването на Баухаус от Хитлер, поколението архитекти създадено там се разпилява по света. Много, между тях Гропиус и ван дер Рое, отиват в САЩ като пренасят архитектурния стил там, други заминават за Съветския съюз и за кратък период участват в архитектурното планиране, но скоро са прогонени от Сталин, а тези с еврейски произход отиват в Израел, където построяват белия квартал в Тел Авив, състоящ се от 4000 бели постройки. Техните имена се срещат още и в Мексико, Шанхай и даже Найроби и навсякъде стои печатът на Баухаус. Стогодишнината от създаването на Баухаус се отбелязва в цял свят, тъй като именно там се раждат много от идеите, които и до днес дават облика на много градове по света.

Ернст Май, убеден последовател на идеите на Баухаус, през периода 1925-1930 година става главен архитект на Франкфурт. В този период предприема мащабно жилищно строителство, най-голямото в Германия. Построени са около 15 000 хиляди апартамента. Апартаментите на Май са компактни, независими, добре екипирани. Жилищните комплекси разполагат с училища, театри, плувни басейни. В сътрудничество с Май, работи австрийската архитектка Маргарете Шютте-Лихоцки, която през 1926 година проектира известната франкфуртска кухня, със стандартно обзавеждане и рационално интегриране в кухненското помещение. Май за първи път в Европа използва индустриално изготвени стоманобетонни панели. Най-известният комплекс от всички е жилищен комплекс Рьомерщадт (Siedlung Römerstadt). През 1930 година Май заедно с още 17 архитекти, включително Маргарете Шютте-Лихоцки, заминава за Съветския Съюз, за да участва в тамошното строителство, основно в изграждането на новия град Магнитогорск. Но Май е разочарован от нерешителността на администрацията, лошото строителство и корупцията и през 1933 г. заминава за Найроби, тъй като поради еврейския си произход не може да се завърне в Германия. През 1953 година Май отново пристига в родината си по покана на правителството на Западна Германия и започва работа като архитект на колективни жилища в Хамбург и Бремен, занимава се преподавателска работа и издава няколко книги по урбанизъм.

 Франкфуртската кухня на Маргарете Шютте-Лихоцки

 Жилищен комплекс Рьомерщат, Франкфурт

През 1927 г. в Щутгарт под ръководството на Мис ван дер Рое е построен жилищен комплекс Вайзенхоф (Weissenhofsiedlung), който по същество представлява архитектурна изложба на тема жилището, обобщаваща постигнатото в областта на архитектурата на колективното жилище. Мис поканва да участват най-известните архитекти от Европа, които паралелно с германските архитекти работят върху проблема на колективното жилище в контекста на новата предметност – между поканените са: Гропиус, Ауд, Корбюзие, Буржуа, Бруно Таут, Беренс, общо 17 архитекти. Построени са 21 жилищни сгради, от които само 11 са запазени, а останалите са разрушени през войната. Всичките сгради отговарят на общи принципи, характерни за архитектурната тенденция, която представят: изчистени от всякаква орнаметалност, бели фасади, плоски покриви, големи прозорци, големи свободни пространства в интериорите, широко използване на индустриално подготвени елементи, което позволява тяхното построяване само за 5 месеца. Истината е, че индустриалните елементи се оказват твърде скъпи, и елегантното обзавеждане направено от самите архитекти довеждат до цени далеч над финансовите възможности на работниците, за които са предназначени. Така или иначе, изложбата, продължила няколко месеца, има огромен успех и е първото реално свидетелство за зараждащия се тогава международен архитектурен стил.

  Комплекс Вайзенхоф в Щутгарт

ВХУТЕМАС – Супрематизъм и Конструктивизъм

“Другари! Двойният пожар на войната и революцията опустоши нашите души и нашите градове… Обръщам се към вас, които приемате наследството на Русия,… с въпроса: с какви футуристични здания ще покриете местата на вчерашните пожарища?… Да ви пази здравият разум от физическо насилие над остатъците от художествените старини. Тях предайте на училищата и университетите за изучаване по география, бит и история, но с негодувание отхвърлете онова, което тези вкаменелости ще ви поднасят вместо хлябa на живата красота… Никой не може да знае с какви огромни слънца ще е осветен живота на бъдещето… Едно е ясно – първата страница от най-новата история на изкуството е отворена от нас” – пише Маяковски в първия и единствен брой на “Вестник на Футуристите” през март на 1918 година (Маяковски 1918). 

ВХУТЕМАС (Высшие художественно-технические мастерские) е основан през 1920 година с декрет на Съвета на Народните Комисари (Совнарком) и всъщност слива два съществуващи дотогава института – Института по рисуване, скулптура и архитектура и Института за приложни изкуства Строганов. Спецификата на ВХУТЕМАС, подобно на тази на Баухаус, е в нейната нетрадиционна структура, която обединява факултети с творческа ориентация – живопис, скулптура, архитектура, и факултети с производствена ориентация – полиграфически, металообработващ, дървообработващ, текстилен, керамичен. По такъв начин желанието на основателите е да се създаде у студентите обща пластическа основа за всички видове пространствени изкуства. Във ВХУТЕМАС преподават около 100 преподаватели на приблизително 2500 студенти, като за периода на неговото съществуване, във ВХУТЕМАС се дипломират 411 архитекти. Между преподавателите са изявени представители на съветския авангард, възникващ в онези години, особено в областта на архитектурата, живописта и скулптурата. Попова, Родченко, Мелников, Малевич, Лисицки, Гинзбург, Леонидов са имената на някои от най-известните.

Във факултетите по живопис, скулптура и архитектура на ВХУТЕМАС се преподават идеите на супрематизма. Супрематизмът се свърза с името на Малевич, който през 1918 публикува Супрематически манифест:  “… Бунтът в Изкуството на Кубизма и Футуризма се състои в стремежа на гения да разруши дебелото наслоение от занаятчийски идеи и да наложи проявата на своята воля. Революцията на Кубизма и Футуризма основава своето Изкуство върху отломките от вещите, създавайки нов порядък в тяхната композиция. Ние отидохме по-нататък и отхвърлихме всичко, изгонихме всяко съприкосновение с вещите и вълнението от живота. Набелязаният от нас път на Изкуството е равнодушен към тъгите и радостите на живота, както равнодушни към тях са небесните висини.” (Малевич 1918).

В архитектурно отношение супрематизмът скъсва с класическите правила на архитектурното композиране, при което се търси йерархично наслагване на елементарни пространствени форми, създавайки по този начин едно непротиворечиво цяло. Супрематистите поставят чистите форми в конфликт, за да създадат "нечисти" изкривени пространствени композиции изпълнени с вътрешно напрежение и динамизъм, при тях няма една ос която да “помирява” и “подчинява” формите, а множество оси, които утвърждават “равноправието” на формите и ги поставят в конфликт. 

Лисицки, Леонидов, Татлин, Хидекел са сред най-известните изследователи, които заедно с Малевич развиват идеите на супрематизма. Те последователно “стабилизират” конфликта на формите, нестабилните композиции постепенно се превръщат в съчетания подобни на машини, изпълняващи определени функции. Тази тенденция Малевич с неодобрение нарича конструктивизъм, защото намира, че се извършва завръщане към вещите и предметите. Супрематизмът и конструктивизмът скоро стават известни и акламирани на Запад. През 1922 г. в Берлин, Еренбург и Лисицки започват да издават списание на руски, немски и френски език под заглавието Вещь/Gegenstand/Objet. В манифеста, публикуван в първия брой, Лисицки пише: “Ние нарекохме нашето списание “Вещ”, тъй като за нас изкуството е създаване на нови вещи… Всяко организирано произведение – дом, поема или картина е целесъобразна вещ не отделя хората от живота, а им помага да го организират… Оставете декларациите или опроверженията – правете вещи” (Лисицки 1922). Корицата на третия и последен брой на списанието е синтез на идеите на конструктивизма, там са супрематичните квадрат и кръг на Малевич, хиперболизирана машина и ред конструктивистки лозунги. През 1927 година Малевич посещава Баухаус, където представя превода на немски на книгата си Светът без предмети – Die Gegenstandlose Welt.

Практически никой от архитектурните проекти на конструктивистите не е реализиран по онова време – или по липса на средства, или по техническа невъзможност, или поради политическо неодобрение. Някои от техните идеи са реализирани едва след 1950 година, най-напред в Съветския Съюз, а по късно и на запад, по настоящем те са истинска архитектурна мода. През 1930 година ВХУТЕМАС е закрит, преподавателите и студентите са разпилени, а някой от тях са преследвани и убити от сталинския режим.

Що се отнася до колективното жилище, идеите за него следват политически поръчки, които в много случаи остават далеч от вижданията на архитектите. Официалната линия е строителство на колективни жилища от казармен тип. През 1924 година вестник Правда публикува статията Отново клетки, където между другото пише: “… Не ни трябват английски къщи. Не ни трябват отделни квартири. Дайте ни дом, в който да може да живее семейството на работника, да общува с другите семейства, да отиде в общата зала – да поговори, да почете...”

Под предлога че е необходим преходен период между старата идея за жилището и новите разбирания, Мойсей Гинзбург проектира и построява в периода 1927 – 1931 година, в Москва жилищния блок известен като дом Наркомфин. Блокът разполага с 6-етажна жилищна част, 85 метра дълга и 17 метра висока, с ориентация по дългата страна изток-запад, с 50 апартамента за около 200 обитатели. Построени са пет типа апартаменти с площ между 25 и 85 кв.м. По големите апартаменти разполагат с хол 4,6 метра висок, кухня и сервизни помещения с височина 2,3 метра на първия етаж и спални и бани с височина 2,3 метра на втория етаж, до който се достига по вътрешна стълба. Конструкцията е стоманобетонна, опряна на колони. Блокът разполага и с комунална част, свързана с жилищната посредством топла връзка. Комуналната част, която представлява голям стъклен куб със страна 10 метра, е разделена на два етаж и разполага с обща кухня и две столови – лятна, открита на покрива и зимна, закрита. От кухнята е можело да се купува храна за вкъщи. В комуналната част са разположени още гимнастически салон и библиотека. Проектирана е детска градина, но не е построена.  Корбюзие проявява голям интерес към постройката и я посещава два пъти. Архитектурните идеи заложени в дом Наркомфин, макар и сградата да е изолирано явление в Русия, стават в цяла Европа, за дълъг период от време, важна отправна точка в търсенията за оптимално колективно жилище. През 2019 година ще бъде завършена пълна реконструкция на сградата.

 Наркомфин - 1931 г. 

 Наркомфин - реконструкция, 2010 г. 

1928–1959: МЕЖДУНАРОДНИ КОНГРЕСИ ЗА МОДЕРНА АРХИТЕКТУРА – CIAM

В периода 1928-1959 г. се провеждат единайсет Международни конгреса за модерна архитектура (Congrès Internationaux d'Architecture Moderne – CIAM). На тези конгреси се изгражда нова концепция за градоустройството на съвременния град и за архитектурата на колективното жилище. Архитектурният стил, който изкристализира на тези конгреси е прието да се нарича международен архитектурен стил.

CIAM I и II. През 1928 година Корбюзие е номиниран за получаване на първа премия, измежду 377 участници, в архитектурния конкурс за проект на Двореца на нациите в Женева, но по-късно резултатът от конкурса е обявен за невалиден под предлог, че плановете представени от Корбюзие са изработени с темперни бои в противоречие с изискването те да са начертани с туш (години по-късно Корбюзие и Оскар Нимайер печелят конкурса за сградата на асамблеята на Обединените нации в Ню-Йорк). Много от участниците са възмутени от бюрократичното поведение на организаторите на конкурса. Събраните в Женева известни архитекти от цял свят са поканени от мецената Хелен Мандрот в замъка ѝ в Швейцария, където тя ги посреща с думите: “Основната цел която ни е е събрала тук е да сглобим различните елементи на съвременната архитектура в едно хармонично цяло и да дадем на архитектурата нов реален, социален и икономически смисъл”. Дискусиите от този първи конгрес са обобщени в декларацията на конгреса, написана от Корбюзие и подписана от всички: “Съдбата на архитектурата е да изразява духа на всяка епоха… Ние сме се събрали с идеята да търсим хармонизацията на архитектурните елементи и да поставим отново архитектурата в нейната истинска среда, която е икономиката и обществото, а те заедно са в услуга на човешката личност… Спешно е, вместо да моли за помощ почти единствено едно анемично занаятчийство, архитектурата да си служи с огромните ресурси на индустрията, дори и ако това води до резултати много различни от онези които се славеха в отминали епохи… Трите основни функции, за които урбанизмът трябва да се погрижи са: обитаване, труд, развлечение” (CIAM’s La Sarraz Declaration 1928)

Вторият конгрес се провежда през 1929 година във Франкфурт, под егидата на Ернст Май, който вече е събрал голям опит в проектирането и строителството на колективни жилища. Централна тема на конгреса е Минималното необходимо жилище (Die Wohung für das Existenzminimum), като се констатира, че жилището макар и малко, трябва да е хигиенично да има добра вентилация и обилна естествена светлина. Всеки член на семейството трябва да разполага със собствена стая. Предвид високата цена на терените за строителство за предпочитане е изграждането на жилищни блокове с различна етажност вместо индивидуални жилищни сгради.

Горе долу по това време Карел Тейге, един от най-известните представители на европейския авангард от чешки произход, публикува книгата Минималното жилище, която е не само книга по архитектура, а и предложение за нов начин на живот. В нея той предлага да се преосмисли жилищното пространство не като умалена версия на богаташкото жилище от XIX век, а в един нов контекст на съжителство на различните полове, поколения и класи, в сътрудничество на архитектите с философите, социолозите, икономистите, лекарите, психолозите…

CIAM III – Сияйният град. Третият конгрес на CIAM се провежда в Брюксел през 1930 година, под егидата на белгийския архитект Виктор Буржоа, който тогава е главен архитект на града и заместник председател на CIAM. Тема на конгреса е оптималното застрояване на терените. Разисква се каква трябва да е етажността на жилищните блокове без да се стигне до единодушие. Впечатление прави изказването на Корбюзие: “Нещо хубаво или лошо е големият град? Кои са неговите граници: един, два, пет, десет милиона жители? Тук не бива да отговаряме на тези въпроси; явлението голям град съществува и представлява, в определени моменти, качествено йерархическо събитие; големият град се превръща в привлекателен център който събира и умножава духовните резултати от това така динамично струпване. Големите градове по същество са командни центрове” (Ле Корбюзье 1977: 98). Известният архитект Рем Колхас (Rem Koolhaas), познат със своята маниакална нетърпимост към схващанията на Корбюзие, защитава подобна идея във вероятно най-известната си книга  Делириумният Ню-Йорк (Koolhaas1978).

На същия конгрес Корбюзие представя 17 големи архитектурни платна, на които са синтезирани идеите му за идеалния град на бъдещето наречен от него Сияйният град (Ville Redieuse). Със Сияйния град Корбюазие доразвива идеите си, представени през 1922 година под името (Ville Contemporaine). Отделните зони на града в концепцията на Сияйния град не са концентрично разположени както при Съвременния град, а следват линейна последователност, така че всяка зона може да расте встрани в зависимост от нуждите които бъдещето може да наложи. В центъра на Сияйния град се намират жилищни комплекси с високи блокове и културни центрове. Те са ограничени от двете си страни с зелени пояси, оттатък зелените пояси от едната страна се намират зони за правителствени сгради и университети, а от другата са зоните за лека и тежка индустрия. Очевидно идеите за Сияйния град могат да бъдат приложени само за нови градове или след радикални преустройства на вече съществуващи.

Калиниски проспект. Идеите на Корбюзие за Сияйния град частично са реализирани в Москва при построяването на Калински проспект в периода 1964-1970 година. Прокарана е  нова голяма пътна артерия от двете страни на която са построени високи жилищни и административни сгради. Съществуващите дотогава постройки почти напълно са разрушени. Днес Калиниски булевард е една от най-луксозните улици на Москва.

 Сияйният град на Корбюзие

 Калинински булевард, Москва

Бразилия и Чандигарх са нови градове построени според международния архитектурен стил и идеите за Сияйния град.

Чандигарх е построен в периода 1951-1956 година по искане на тогавашния президент на Индия – Джавахарлал Неру, след отделянето на Пакистан от Индия, при което индийската част на щата Пенджаб остава без столица. Генералният план и административните сгради са проектирани от Корбюзие. Жилищната част на града се състои от 47 микрорайона с размер 800 на 1200 метра, всеки един със собствени училища, пазари и развлекателни заведения, така че достъпа до тях да не изисква повече от 10 минути път пеша. Транспортните артерии са диференцирани по тяхното предназначение – главните пътища са свързани с вторични достъпи на по-ниско ниво, а до тях се достига с озеленени пешеходни пътеки. Градът е ограден с 16-километров зелен пояс, административният център е изнесен извън града. Днес в Чандигарх живеят около един милион жители, университетите там са едни от най-престижните в Индия, а Индекса за човешко развитие (IDH) на ООН е най-високият в цяла Индия. 

Идеята да се построи нова столица на Бразилия датира още от XVIII век, през 1891 г. е включена като конституционно изискване и е реализирана в периода 1956-1960 година по времето на президента Жуселино Кубичек. Главен урбанист на новия град е Лусио Коста, а главен архитект е Оскар Нимайер. При административните сгради до известна степен е нарушен канона на международния архитектурен стил, Нимайер е дал простор на въображението си: ”Не е правият ъгъл, който ме привлича, нито правата линия. Това което ме привлича е свободната чувствена крива, която откривам в планините на моята страна, в криволичещия курс на реките, в тялото на обичаната жена” (Niemeyer 2014: 56). През 1987 година Бразилия е обявена от ЮНЕСКО за световен паметник на културата.

 Бразилия

 Чандигарх

CIAM IV – Атинската харта. Темата на този конгрес е Функционалният град и първоначално е трябвало да се състои в Москва под егидата на Гинзбург, но административни неуредици възпрепятстват провеждането му там и в крайна сметка конгресът се провежда през лятото на 1933 година на борда на лайнера Патрис II по маршрута Марсилия – Атина. Този конгрес одобрява т.н. Атинска харта, редактирана от Корбюзие, но тя не се отпечатва тогава. Публикува се чак през 1942 година от Корбюзие и каталунския архитект Жозеп Луис Серт.  

Атинската харта е документът, оказал най-голямо влияние върху идеите за урбанизма и архитектурата през XX век и особено до тези отнасящи се до архитектурата на колективното жилище. Максимите на Атинската харта са базирани на обстоен архитектурен анализ на 33 големи градове по света, между които по-голямата част (28) са европейски (Берлин, Париж, Лондон, Мадрид, Барселона, Брюксел, Атина и др.), три са в Америка (Лос Анджелис, Балтимор, Детройт) и два са в Азия (Да Лат и Бандунг). Изводът от този анализ е че: “По-голямата част от проучените градове представляват днес един голям хаос. Тези градове не отговарят по никакъв начин на своето предназначение, което би трябвало да е задоволяване на биологическите и психологически нужди на населението” (The Athens Charter 1933). Атинската харта представлява 95 аргументирани постулата за архитектурата на колективното жилище и свързаните с нея градоустройствени проблеми, видени в перспектива, далеч надхвърляща тясното архитектурно схващане: ”Съпоставянето на икономиката, обществото и политиката с психологическите и философски ценности на човека внасят в дискусиите грижа както за индивида, така и за колектива. Животът е пълноценен, само ако се помирят двата противоречиви принципа, които управляват човешката личност: индивидуалното и колективното… Географията и топографията имат важно значение за съдбата на хората. Пропорцията на елементите суша и вода … моделира разумно поведение, което дава отпечатък върху дейността (на хората) и намира изражение в дома, селото или града… расите със своите най-различни религии и философии умножават човешките начинания и всяка предлага една различна форма да се разбира и личен смисъл да се живее...  Духът на града се е формирал с течението на годините; обикновени сгради са придобили вечен смисъл доколкото символизират колективната душа; те са силата на едно наследство което без да претендира да ограничи прогреса, предопределя създаването на индивида така както климата, расата или традицията. Градът, който е “малката родина”, съдържа в себе си морална ценност която остава и е неразделна от него… Животът на един град е едно непрекъсващо събитие което се проявява през вековете посредством материални произведения …, които му дават особен облик и от които блика малко по малко неговата душа. Тези прекрасни свидетелства на миналото трябва да бъдат запазени на първо място заради тяхната историческа и сантиментална стойност, но също защото някои съдържат в себе си пластична красота в която е вписан геният на човека в неговото най-интензивно проявление... Използването на машините трансформира напълно условията на работа. Един бесен ритъм … съсипва условията на живот… Жилищата подслоняват лошо семействата, погубват интимния им живот; непознаването на жизнените им нужди, както физическите,  така и моралните, дава отровни плодове: болести, изостаналост, бунт… Първата задача на урбанизма е да отговори на основните нужди на хората… Слънцето, …, трябва да влезе в жилищата за да разпилее в тях своите лъчи, без които живота повяхва. Въздухът, … трябва да е чист, без отровни газове и прах… Съвременните техники на строителство включват нови методи на строителство… Откриват един нов цикъл в историята на архитектурата. Новите съоръжения ще имат размер и сложност непознати досега… Архитектурата ще управлява съдбините на града…” (The Athens Charter 1933).

Малко преди прокламирането на Атинската харта, през 1932 година в Музея за Модерно изкуство в Ню-Йорк е организирана Изложба за модерна архитектура (Modern Architecture, International Exhibition; New-York - Feb. 10 March 23, 1932; Museum of Modern Art). В книгата-каталог издадена по повод на изложбата, младият тогава архитект Филип Джонсън, пише: “Четиримата основатели на международния стил са Гропиус, Корбюзие, Оуд и Мис Ван дер Рое. От тях единия е парижанин, роден в Швейцария, друг е холандец и други двама са германци; но е много трудно да се намерят национални характеристики в техните работи. Корбюзие, е може би най-големият теоретик, най-ерудираният и най-сериозният експериментатор, Гропиус – най-социално осъзнатият, Мис Ван дер Рое – най-луксозният и елегантен, докато Оуд притежава най-чувствения и дисциплиниран вкус” (Philip Jhonson1932: 19). Тази изложба пренася през океана идеите на международния архитектурен стил, където те, за определен период от време, добиват голяма популярност.

CIAM V – IX: Тези конгреси се провеждат в периода 1937-1953 г. и по същество са посветени на разширяването и задълбочаването на идеите на Атинската Харта. Следващите CIAM X и XI са проведени през 1956 и 1959 година и се известни с появата на т.н. Тим Х. Става дума за група млади архитекти, които подлагат на критика някои от идеите, заложени в Атинската харта. Те се опитват да дадат ново разбиране за дома, улицата и града като изказват концепцията, че домът трябва да бъде схващан по-широко от идеята за минимално необходимото жилищно пространство. В известен смисъл те възприемат представите на екзистенциализма, че съществуването се налага над същността и че опитът, направен в Атинската харта да унифицира съществуването, за да наложи същността е погрешен. Според тях улицата трябва да върне своя традиционен смисъл като място, където хората споделят социален живот, който им позволява да формират виждане за света – мнението на “улицата”. И най-накрая, според тях, градът трябва да се превърне в една интелектуална и емоционална общност, която да притежава своята градска идентичност, но не като спомен за миналото, а като идея за едно общо бъдеще. Те критикуват международния архитектурен стил, затова че създава абстрактна и анонимна градска среда – едно организирано и хигиенично нищо.

 

References:

Gropius, W. 1971. The new architecture and the Bauhaus. MIT. Updated 15 May 2019. Available at: 

<https://monoskop.org/images/b/b7/Gropius_Walter_The_New_Architecture_and_the_Bauhaus_1965.pdf>

Heidegger, M. 1951. Bauen, Wohnen, Denken.  Updated 12 May 2019. Available at:  https://www.youtube.com/watch?v=SRdGnRMEMmo.

Loos, A. 1908. Ornament and crime. – In: Ornament and Crime: Selected Essays. Ariadne Press: 1997.

Loos, A. 1931. In: Ornament and Crime: Selected Essays. Ariadne Press: 1997.

Malevich, K. 1918. Manifest Suprematistov. Updated 15 May 2019. Available at:  <http://kazimirmalevich.ru/t5_1_2_3/>

Marinetti, F. 1909. The Futurist Manifesto. Updated 15 May 2019. Available at: 

<https://www.societyforasianart.org/sites/default/files/manifesto_futurista.pdf>

Niemeyer, O. 2014. Diario Boceto Oscar Niemeyer. EDICIONES MANANTIAL.  

Sant`Elia, A. 1914. Manifesto of Futurist Architecture. Updated 15 May 2019. Available at: <https://www.readingdesign.org/manifesto-futurist>.

Sullivan, L. 1892. Ornament in architecture. Updated 15 May 2019. Available at:<https://www.academia.edu/4695761/_1892_Ornament_in_Architecture_by_Louis_Sullivan>.

Sullivan, L. 1896. The Tall Office Building Artistically Considered. Updated 15 May 2019. Available at: <https://ocw.mit.edu/courses/architecture/4-205-analysis-of-contemporary-architecture-fall-2009/readings/fMIT4_205F09_Sullivan.pdf>.

Scheerbart, P. 2010. Glass architecture. Updated 15 May 2019. Available at: 

<https://hts3.files.wordpress.com/2010/12/scheerbart-glass-architecture.pdf>.

  The Athens Charter. 1933. Updated 15 May 2019. Available at:  <https://modernistarchitecture.wordpress.com/2010/11/03/ciam%E2%80%99s-%E2%80%9Cthe-