Запалвам една свещ

от друга свещ –

пролетна вечер.

                                                                                                        Бусон

1. Въведение

Прекрасното хайку на Бусон съдържа дълбока глобална метафора – предаване на светлината: от един човек на друг; от учителя на ученика; от поета на читателя. Написано е през XVIII век, в някоя вечер на най-вдъхновяващия сезон, когато енергията на съживяването се предава от едно нещо на друго в природата.

Дали Бусон е можел да знае, че това е и пророческа метафора на взаимодействието между двете големи световни култури, което ще започне от началото на следващия век. Дали е можел да предвиди, че средновековната разпокъсаност на стария свят ще бъде преодоляна постепенно и предаването на светлината от една култура на друга ще даде своите плодове. Влиянието между далекоизточната и западната култура е взаимно – достатъчно е да споменем реформата на Шики в хайку поезията, в началото на XX век, за която повечето изследователи смятат, че е резултат от въздействието на западната философия и литература.

Това изследване се фокусира върху малка част от този процес, като си поставя задачата да очертае възприемането на далекоизточната философска мисъл, и в частност на хайку, от западния свят. Въпросът е разгледан в контекста на динамичната картина на дълбоки промени, които изменят самата западна цивилизация през XIX, XX и началото на XXI век (1).

Макар че далекоизточната култура е интегрирана и обединена около едно ядро с мистичен характер, тя е възприемана от Запада според собствения му подход. В полето на западната литературоведска мисъл се очертават разнопосочни линии на развитие, а също така и флуктуации по протежението на тези линии, породени от лутането на интелекта в света на дуалността и дихотомиите. Затова хайку не винаги се приема като неотделима част от една култура, в която главна роля играе определена духовност. От друга страна, има и критики, главно от съвременни японски изследователи, които смятат, че духовността, свързана с хайку, се изопачава на Запад. Тези критики имат два аспекта, като и в двата се критикува преувеличената роля на дзен, но докато според първия възглед на Запад силно се подценява ролята на шинтоизма, вторият настоява хайку да се мисли единствено като литературна форма, отдавна освободена от религиозния елемент. Ако приемем, че поезията, както на Изток, така и на Запад, има дълбока връзка с философията, като опит да се обясни човека и света, а философия и религия са неотделими в културата на Далечния изток, бихме могли да вникнем по-дълбоко в характера на тези критики. Те не отричат мистицизма на хайку, доколкото всяко изкуство има връзка със съзнанието за тайните на битието (убеждение и на много западни философи), а само крайния възглед за хайку като вид духовна религиозна практика.

Могат да се разгледат няколко периода от момента на проникване на първата информация за далекоизточната култура до днес, в които възприемането на духовността на Далечния изток, и в частност на хайку, има различни нюанси:

● От началото до края на XIX век

● От началото до средата на XX век

● От средата на XX век до наши дни

2. Възприемане на първата информация за далекоизточната духовност през XIX век.

Особено бурни промени в западното общество започват през 19 век, за да ескалират извънредно много през следващия 20 век. Историческият момент, в който далекоизточната мисъл започва да прониква постепенно в западния свят, се характеризира с два процеса: индустриалната революция (започнала половин век по-рано и навлязла в напреднала фаза); и разцвета на едно движение, покълнало също в предишния век, с голямо влияние върху западната култура, което най-общо се назовава като Романтизъм. Тези два процеса до голяма степен са противоположни, като се има предвид, че целите на индустриалната революция са белязани от утилитаризъм, а романтичното движение най-общо може да „се характеризира със заместване на утилитарните критерии с естетически” (Бъртранд Ръсел (2)).

На този фон възникват сложни процеси, които водят до поява на различни, често противоположни, течения в изкуството и литературата. Относно XIX век можем да говорим преди всичко за проникване на далекоизточната философия, и по-малко за проникване на образци на свързаното с нея изкуство, и в частност преводи на хайку. Това е век, белязан от позитивизма, с възторга от развитието на науката и вярата, че светът се поддава на обяснение. В тази среда покълва реализмът, определящ ролята на литературата преди всичко като изследване с цел откриване на обективната истина. Стремежът към документалност и конкретни изображения  влиза в силно противоречие с един от основните принципи на романтизма, издигащ въображението във висша ценност. И двете течения, както и възникналият към края на века символизъм, имат допирни точки с естетиката на хайку (3), което подготвя средата за възприемането му, макар че и различията са големи (4). От XIX век водят началото си и много от ескалиралите определящи характеристики на XX век, най-важна от които е индивидуализмът (също с определена роля в хайку движението).

Невъзможно е да се обхване цялата сложна картина на западната култура в момента на първото проникване на информация за далекоизточната духовност, но със сигурност може да се твърди, че най-голяма заслуга за възприемането й се пада на Шопенхауер. В началото на 19 век той прави пробив в западната философия с редица изводи, които се доближават до основни постановки в далекоизточните учения. Макар че има доказателства, както в исторически, така и във философски аспект, за достигането до тези изводи по независим път, Шопенхауер цитира Упанишадите като допълнително потвърждение за валидността им. Можем да смятаме, че масови преводи на индуистки и будистки текстове проникват на Запад точно в момента, в който западната философска мисъл, поне в лицето на отделни представители, е готова да ги приеме.

Важно е да се отбележи, че Шопенхауер създава своята философия главно доразвивайки Кант (споменаването на Упанишадите е най-вече за сравняване на неговите самостоятелно направени изводи с далекоизточните идеи), а Кант стига до своите забележителни предположения за феноменалната и ноуменална реалност, без никакъв достъп до преводите, предоставящи информация за принципите на философията на Далечния изток (или поне няма доказателства, че той има такъв достъп (5)). Безспорно прозрението, че съществува свят, различен от този, който се възприема от сетивата, не е чуждо за гениалните западни умове, въпреки различните пътища на културно и интелектуално развитие на Изтока и Запада.

Като част от далекоизточната култура хайку прониква на Запад едновременно с други аспекти на тази култура. Смята се, че първата информация за хайкай и ренга достига до западния свят през 1604 (6), още преди големият японски майстор Мацуо Башьо да наложи хайку като високо литературно изкуство. Заслугата е на португалския свещеник Родригес, тъй като португалски изследователи са първите европейци, посетили Япония още през 1543.

Доколкото можем да говорим за хайку на западни автори преди началото на XX век, трябва да направим важното уточнение, че те са писани на японски език. Нидерландската хайку традиция може да се смята за една от най-старите, ако вземем предвид, че за първи западен автор на хайку се смята холандецът Хендрик Доф (1764–1837). Макар някои негови тристишия да показват ясна връзка със западния реторически инструментариум, други са напълно в духа на далекоизточната духовност и естетика, като например следното (7):

Пролетен ветрец –

забързани тук и там

малки плуващи лодки

По-голям интерес към хайку се появява едва през последните десетилетия на XIX и началото на XX век, когато в западната литература протичат процеси, които подготвят възприемането на хайку естетиката (8). Английският дипломат и изследовател Уилям Астън (1841–1911) за пръв път споменава японския жанр хокку в английски текст, като привежда примери, в японска граматика през 1877. Това са първите хайку (които по това време все още се наричат хокку), преведени на английски език (9). „Преведени” тук се използва условно, тъй като авторите на тези стихотворения не са споменати, а и не са открити по-късно при по-нататъшни преводи на класическите японски творби. Това кара някои изследователи да смятат, че те са написани от самия Уилям Астън. Ако е така, този факт означава, че след холандеца Хендрик Доф той е вторият западен автор на хайку. Остава обаче същата уговорка – оригиналите на тези стихотворения са на японски език. Те се състоят от три реда, откъдето често се прави изводът, че формата на хайку като тристишие, е предложена на Запада от Астън. Много важна за развитието на хайку е публикуваната от Астън през 1899 A History of Japanese Literature (10) (История на японската литература), преведена на френски език през 1902 и на руски език през 1904.

Приблизително по това време се появява и съчинението на Чембърлейн Bashô and the Japanese Poetical Epigram (11) (Башьо и японската поетична епиграма), което се смята за първия критически материал, посветен на хайку, на език, различен от японски. Днес този труд е подложен на известна критика, поради доста голямото изопачаване на далекоизточните концепции, за да се адаптират и харесат на западния читател (12), но заслугата му за популяризиране на жанра е безспорна. Така, на прага на XX век, Западът е направил първите стъпки към възприемане на далекоизточната култура, като водещ е интересът към философията, и литературната форма се възприема все още като чуждо изкуство, свързано с духовната традиция на Далечния изток.

3. Адаптиране на поетиката на хайку на западни езици през първата половина на XX век.

Може да се смята, че в началото на XX век хайку вече интересува западните поети не само като далечно екзотично изкуство, а и като възможност за изява на автори от цял свят. Във връзка с това, възниква въпросът, как се възприема естетиката и поетиката на хайку жанра на Запад. Хайку е интегрирано в японската култура посредством три взаимно-свързани слоя, а именно: естетическите принципи на дзен, като философски опори; естетическите категории, повечето от които имат значение за цялото японско изкуство и които, за разлика от западните, не почиват на дихотомии; и специфичните за хайку техники. Тези три слоя не са разположени според някаква йерархия, а всеки от тях е свързан с другите два, като образуват една обща и неделима система. Западният подход е белязан от диференциране и анализ, което често води до фрагментарно възприемане на елементите на тази система. Тъй като не е възможно да се разгледат всички хайку култури с техните особености, тук се обръща по-голямо внимание на много важните за този период френско и англоезично хайку, като се има предвид не само ранното им начало, но и голямото влияние на френската и англоезична литература върху останалия литературен свят (внимание заслужават още южноамериканското, балканското и някои от европейските традиции, като например, немскоезичното, полското, фламандското и шведското хайку (13)).

Първият език, на който е адаптиран хайку жанрът, е френският. Първата хайку сбирка излиза през 1905 във Франция. Заглавието е По течението. Авторите са трима: философът Пол-Луи Кушу, художникът Андре Фор и скулпторът Алберт Понсин (фактът, че първите западни автори на хайку сбирка имат такива професии не изглежда случаен, ако вземем предвид философската база на хайку и силното преобладаване на визуалния код над лингвистичния в хайку поезията). Тристишията, наречени „японски епиграми”, са 72 на брой. Ето примери от книгата (14):

Старият канал.

Под монотонната сянка

е зелено-сиво.

Обикновено книжно цвете

Във ваза.

Селска църква.

Интересът към хайку се засилва в следващите години и особено след Първата световна война, когато се публикуват хайку антологии, отразяващи войната. Следващото хайку е на Жулиен Воканс, едно от важните имена от това време (15):

цяла нощ срещу

огромната армия

двама мъже в една дупка

Поради дълбоко вкоренения във Франция антиклерикализъм хайку не се свързва с дзен до степен на пълно пренебрегване на този аспект. Вместо това, като философия, свързана с хайку, понякога се представят израсналите на местна почва екзистенциализъм и хуманизъм. Наистина екзистенциалистката парадигма на Жан-Пол Сартър (1905–1980) има известни допирни точки с философията на хайку, при доразвиването на разбирането на Мартин Хайдегер (1889–1976) за размиване на границите в дихотомията вътрешно/външно („Аз-а и светът не са две същности, като субект и обект” – Хайдегер) до степен на отказ от определения, фиксиран Аз (16).

Като се има предвид силното влияние на френската поетическа традиция в цяла Европа и в Русия, а също и дълбоките следи от Романтизма, особено осезаеми в немската литература, ясно е защо още на нивото на теоретичната обосновка, европейското хайку е откъснато от корените си, свързани с дзен и останалите източни влияния, и присадено на друга почва. Жанрът заема от японското хайку кратката форма, но трябва да се има предвид, че минимализмът на дзен не е просто краткост, а недовършеност или недоизказаност. Има разлика и в използваната образност, която най-общо прилича повече на западната. В опита си да дефинира хайку Ален Керверн поставя ударението преди всичко върху семантичната и лингвистичната компресия на поетическата форма (17). Трябва да се отбележи, че независимо от дистанцирането на европейското хайку от дзен, в него се търси коренът на живота по един интуитивен път, характерен за поезията, което го спасява от умозрителните, интелектуални обобщения на западния афоризъм.

Докато подходът към адаптиране на хайку във Франция, и посредством френската поезия в Европа, е едновременно и академичен, и практически, в Южна Америка преобладава практическият подход, а в Северна Америка – академичният.

Първата книга с хайку на мексиканския поет Хосе Таблада (1871–1945) излиза през 1919 (това е първата хайку сбирка на Америка). По-късно, освен Таблада, хайку пишат много от известните южноамерикански писатели (достатъчно е да споменем Октавио Пас и Борхес), които гледат на него като на един аспект от техните литературни изяви. Те взимат от хайку кратката форма, неговата директна и конкретна образност, като игнорират почти изцяло японската естетика, свързана с дзен и други далекоизточни традиции, пренебрегвайки и много от характеристиките на хайку стила като сезонността, вътрешните сравнения и глобалната метафора, за сметка на внасянето на западната образност с метафори в тесен литературоведски смисъл. Следният пример (Таблада) съдържа три метафори в западен стил в три реда, но все пак до хайку го приближава липсата на абстракции и избягване на директно споделяне на прозренията на автора (18):

Луната

Море е черната нощ

облакът е мидена черупка

луната е перла…

Като първото истинско хайку на английски език Джим Кейшън определя широко известното стихотворение на Езра Паунд, публикувано през 1913 (19):

На една спирка на метрото

Привиденията на тези лица в тълпата;

Цветни листенца върху мокър черен клон.

Стихотворението на Езра Паунд е не само базирано на конкретна образност кратко западно стихотворение, което демонстрира принципите на имажинизма. Такова „отместване” на смисъла и прескачане от една тема на друга, формиращо скок през времето и пространството, е една от основните техники на хайку. Кейшън го определя като „качествен скок нагоре от нивото на хайку, което е писано и превеждано по това време” (20). Годината е едва 1913, преди да се появят книгите на Блайт, Херълд Хендерсън и Кенет Ясуда. Ето още едно тристишие от този период, на Ейми Лоуел (1921) (21):

Снощи валеше.

Сега, в унилата зора,

Плач на сини сойки

Важно е да се отбележи, че през първата половина на миналия век изследването и писането на хайку на английски език е сфера на учени и преводачи, а не на поети. Това е особено важно за развитието на англоезичното хайку, в което се забелязва най-силна близост с дзен и с японската естетика. Важна роля за това играят трудовете на Реджиналд Блайт, особено неговите четири тома Хайку (22).

4. Двойствената роля на хайку в постмодерните и хипермодерните времена

Средата на XX век се смята за момента на преход от модерността към постмодерността, когато няма прегради за реализиране на основните ценности на модерността, способни да осигурят появата на автономния индивид, скъсал с традиционния свят. Тези ценности са оповестени по-рано, но на практика остават теоретично пожелание до появата на социално-икономически условия за реализацията си. Оптимистичните възгледи за бъдещето, характерни за сциентизма на XIX век, търпят поражение след катастрофите през първата половина на XX век. В средата на века към картината на разрушените хоризонти и отказа от регламентирания божествен ред на стария свят се прибавя и загубената вяра в бъдещето, при което особена ценност за индивида става настоящето. Преживяването на настоящия момент, без мисъл за минало и бъдеще, на пръв поглед има връзка с далекоизточния светоглед, но всъщност има дълбока и съществена разлика: докато при последователя на дзен има стремеж към едно трансцендентно освобождаване от протичането на времето, то във фокусирането върху настоящето в западния свят определено присъства хедонистичният нюанс. Откъсването от големите колективни структури на смисъла задълбочават индивидуализма, свързан с все по-нарастващ нарцисизъм, а секуларизацията, като основна характеристика на постмодерността, засяга и хайку.

Постмодернизмът (разглеждан като духовна категория, а не като течение в определени темпорални граници) има области на припокриване с фундамента на хайку, докато в по-ниските слоеве на конкретни проявления съществуват и голям брой различия. Основното голямо откритие на постмодернизма се изразява в постановката, че Азът и светът не са предварително зададени, като по този начин се опровергава една парадигма на рефлексията, която може да носи различни имена: Нютонова, картезианска, механистична, или най-общо определяна като „огледало на природата”. Може да се твърди, че такава идея не е чужда на далекоизточната философска традиция. В общи линии това откритие преодолява парадигмата на репрезентацията, характерна за Просвещението, тоест разбирането, че познанието се състои от сътворяване на изображения на емпиричния свят, който е предварително зададен. Основното ограничение на този подход се състои в това, че такова изобразяване поставя извън изображението автора (учен, художник, писател), не взима предвид това, което той може да внесе в изображението. В този фундаментален пункт новата парадигма се доближава до далекоизточната философия, която не признава субект-обектното разделение и разглежда света като сбор от взаимно пресичащи се процеси. На това високо ниво основните идеи на постмодерността не влизат в противоречие с основни постановки на далекоизточната мисъл, нещо повече, те могат да се открият там, макар и техният извор да е мистичен.

На по-ниските нива на реализиране идеите на постмодернизма се разпадат на компоненти, които могат да се обобщят за целите на разглеждания проблем като „свят на загубената невинност” (макар че постмодернизмът е толкова разнолик, че обобщенията са винаги условни). От друга страна, хайку е „свят на невинността”, на първичното откриване на света в неговата самотакъвост, отвъд всяко знание. Затова за съвременния западен поет е толкова трудно да пише хайку. Дори да не е изкушен от радикалния постмодернизъм, атмосферата на постмодерността засяга повече или по-малко всеки автор, така че западният поет или не може да се раздели с иронията, или преиграва с фалшив наивизъм. Част от идеите на постмодернизма на нивото на естетическото проявление насърчават приемането на хайку – предпочитането на естественото пред продуктите на цивилизацията, вкусът към конкретната поезия, високото оценяване на импровизацията, склонността към фрагментаризиране на действителността, интересът към чужди култури и към мистицизма – но други са в дълбоко противоречие с канона на хайку. На първо място, постмодернизмът не признава каноните, тъй като е против всяко универсализиране, водещо до устойчиви структури. Канонът на хайку осигурява скритото присъствие на дзен, докато постмодерното третиране на темата обикновено се свежда до заиграване с клишетата за дзен. Амбициите на постмодерното изкуство обикновено се разпростират по-скоро на голяма площ, отколкото в дълбочина. Доминират еклектиката, колажността, „свръхцитатността”, но това не е ерудитското цитиране на модернизма с точно посочване на източника, нито скритото цитиране в хайку, което е изпълнено с изключителна почит към традиционните образци. Напротив, това е иронична игра с цитата, която не се отнася до предмета на дискурса, а е ирония на загубената невинност (защото всичко вече е казано и не можем да се правим, че го откриваме), и именно поради това е отдалечаване от хайку. И още, аскетизмът на хайку не се съчетава с бъбривостта на постмодернизма, нито с влечението към показна артистичност и шоу, нито със стремежа към заличаване на границите между жанровете и сливане с масовото изкуство, рекламата, поп-арта. Може да се приеме, че хайку има припокриващи се територии с фундаменталните открития на високия постмодернизъм, без да споделя много общи черти с рефлексиите на тези открития на по-ниските нива на репрезентация.

От средата на XX век се наблюдава непрекъснато засилване на хайку движението на Запад, като в края на века, когато вече се говори за настъпване на хипермодерните времена, се появяват особено благоприятни условия за разцвет на жанра. Развитието на интернет технологиите дава безспорен тласък на този процес – директно, чрез възможностите за обмен, и индиректно, чрез стимулиране на стремежа към изява, особено характерен за индивидуалистичните нагласи на съвременното общество. Като основна характеристика на настоящето се налага един парадоксален модел, в който се наблюдават паралелните и допълващи се роли на позитивни и негативни процеси. Тези процеси най-общо могат да се обобщят като се очертаят две тенденции (23): първо, хуманистично задълбочаване на индивидуализма (което се характеризира с растеж на необходимостта от социално общуване, кампании за помощ, нетърпимост към насилието, защита на природата и още ред хуманни прояви); и второ, хиперконсумация (материална и интелектуална). Изглежда че както оптимистичните прогнози на XIX век се провалят, така и по-късните песимистични прогнози за днешното време, предвещаващи пълна победа на индустриалния разум и задълбочаване на индивидуализма в посока на егоизъм и нихилизъм също не се оправдават.

Безспорно хайку движението е свързано с ред позитивни явления, като насочване към първичната красота на битието и съпротива срещу диктатурата на масовата култура, медиите и рекламата, които издигат в свръхценност консумацията и удоволствието под маската на едно фалшиво естетизиране на бита, постигано често с цената на утилизиране на природата. Но дали това движение е ситуирано изцяло в положителния спектър на двуполюсния модел е въпрос, който очаква своето изследване. Като се има предвид, че този модел действа във всяка точка на полето между позитивно и негативно, а също и нарастващата роля на нарцисизма, която често се проявява със силен стремеж към себеизява, може да се предвиди какъв ще бъде отговорът. Най-малко трябва да отчетем поне едно силно противоречие: между нарцисизма, резултат от индивидуализма и от свръх консумацията (не само материална, но и интелектуална), и идеята за преодоляване на егото на автора в хайку. Трябва да се отбележат и някои особености на жанра, като например кратката и опростена форма, често даваща възможност за по-лесен превод, и появата на голям брой онлайн списания и конкурси предимно на английски език, достъпни за автори от цял свят. Въпросът доколко днес приемаме духовността на хайку и доколко гледаме на него като на голяма възможност за изява е по-актуален от всякога. Или с други думи, дали хайку днес не пренася повече емоции (задоволяващи егото), отколкото светлина.

 

Бележки:

1. Възприемането на далекоизточната духовност зависи не само от времето, а и от топоса, но такова разглеждане е предмет на по-обширно изследване, поради което тук са разгледани само най-влиятелните хайку традиции извън Япония.

2. Ръсел, Бъртранд. История на западната философия, Том 3, Съвременна философия, Скайпринт, 2017, с. 266.

3. Достатъчно е да споменем оценяването на конкретния факт при реализма, любовта към природата, характерна за романтизма, и имплицитността на символистичната поезия.

4. Подходът на западния реализъм е твърде аналитичен, за да се приближи достатъчно до хайку, отношението към природата при романтизма има субект-обектен характер, а имплицитността при символизма е на нивото на четене, докато хайку не казва „нищо” при напълно четим дискурс (Барт).

5. Тази тема е разгледана подробно в книгата: Балабанова, Людмила. Хайку: водно конче под шапката (Силата на неизговореното), София, Издателски център „Боян Пенев”, 2014, част II, гл. 2.

6. Информация по този въпрос е достъпна на <http://www.sumauma.net/gremio/palestra-edson.html>

7. Wirth, Klaus Dieter, "Haiku Life in Germany - Historical Background and Present Situation", Haiku in Vadstena, Summary of the International haiku conference in Sweden, 8-10 June 2007. Stockholm, Svenska Haiku Sallakpet, 2007, p. 72.

8. Достатъчно е да се спомене имажинизмът, за който няма единно мнение доколко е повлиян от хайку естетиката и дали не е само реакция на викторианската поезия и стила, наложен от Романтизма.

9. Trumbull, Charles. "Research Note: W. G. Aston". Modern Haiku, vol. 39.3, Autumn 2008, p. 59. 

10. Aston, William. A History of Japanese Literature. London, Heinemann, 1899. 

11. Chamberlain, Basil Hall. “Basho and the Japanese Poetical Epigram”. Transactions of the Asiatic Society of Japan, XXX, 1902. 

12. Виж Kacian, Jim. “When Haiku Was Poetry” Big Ssky, The Red Moon Anthology of English-Language Haiku, Winchester, Red Moon Press, 2007, p. 139.

13. За тези хайку култури виж книгата: Балабанова, Людмила. Хайку: водно конче под шапката (Силата на неизговореното), София, Издателски център „Боян Пенев”, 2014, част II, гл. 2. От 2015 в сайта на The Haiku Foundation са налични кратки истории на хайку културите по света.

14. <https://terebess.hu/english/haiku/couchoud.html>

15. < https://www.thehaikufoundation.org/omeka/files/original/40a3000d1ee731d55400be4a6ce387e8.pdf.

16. Екзистенциализмът на Сартър не е метафизичен в смисъла на дзен (за него е важно отделното съществуване, а не метафизиката) и има дълбоки различия с източната философска традиция почти във всичките си аспекти, но важно в случая е, че той издига ролята на читателя до „съавтор".

17. Kervern Alain. The Second World Haiku Association Conference, Tenri, Japan, 2003. 

18. Tablada, Jose Juan in: Trumbull Charles. “One Hundred Bridges, One Hundred Traditions in Haiku – Part I”. Modern Haiku, Vol. 41.2, Summer, 2010, p. 35.

19. Паунд, Езра. Примерът е от сайта на Хайку фондацията <https://www.thehaikufoundation.org/omeka/files/original/d10e853344387b539bd74a9861e8d949.pdf>.

20. Kacian Jim. “When Haiku Was Poetry” Big Ssky, The Red Moon Anthology of English-Language Haiku, Winchester, Red Moon Press, 2007, p. 141.

21. Лоуъл, Ейми. Примерът е от сайта на Хайку фондацията. <https://www.thehaikufoundation.org/omeka/files/original/d10e853344387b539bd74a9861e8d949.pdf. 

22. Blyth R. H. Haiku. Tokyo, Hokuseido, 1949–1952, rpt. 1981–1982, 4 vols.

23. Виж Жил Липовецки, Себастиен Шарл. Хипермодерните времена. София, Изд. „Изток – Запад”, 2005. (Превод Лидия Денкова, по: Gilles Lipovetsky, Sébastien Charles. LES TEMPS HYPERMODERNES, Nouveau Collége de Philosophie. Editions Grasset & Fasquelle, 2004 .

 

References:

Aston, William. A History of Japanese Literature. London, Heinemann, 1899.

Blyth R. H. Haiku. Tokyo, Hokuseido, 1949–1952, rpt. 1981–1982.

Chamberlain, Basil Hall. “Basho and the Japanese Poetical Epigram”. Transactions of the Asiatic Society of Japan, XXX, 1902.

Kacian Jim. “When Haiku Was Poetry” Big Ssky, The Red Moon Anthology of English-Language Haiku, Winchester, Red Moon Press, 2007.

Kervern, Alain. The Second World Haiku Association Conference, Tenri, Japan, 2003.

Lipovetsky, Gilles, Sébastien Charles. LES TEMPS HYPERMODERNES, Nouveau Collége de Philosophie. Editions Grasset & Fasquelle, 2004.

Rasel, Bartrand. Istoriya na zapadnata filosofiya, Tom 3, Savremenna filosofiya, Skayprint, 2017.

Tablada, Jose Juan in: Trumbull Charles. “One Hundred Bridges, One Hundred Traditions in Haiku – Part I”. Modern Haiku, Vol. 41.2, Summer, 2010, p. 35.

Trumbull, Charles. “Research Note: W. G. Aston”. Modern Haiku, Vol. 39.3, Autumn 2008.

Wirth, Klaus-Dieter. “HAIKU LIFE IN GERMANY – Historical Background and Present Situation”. Haiku in Vadstena. Summary of the international haiku conference in Sweden 8–10 June 2007. Stockholm, Svenska Haiku Sаllskapet, 2007.