Хайку: да влезеш в пълнотата на мига

Доц. д-р Антоанета Николова,

ЮЗУ, Благоевград, България/Университет Лайпциг, Германия

 

Ще започна своето изложение с част от едно стихотворение. То не е хайку, но според мен изразява в пълнота това, за което ще се опитам да говоря – хайку като влизане в пълнотата на мига, откъдето са възможни всякакви превръщания, случвания и разгръщания.

Стихотворението е на Николай Милчев и започва така:

Отдясно – ехото на ручей,

отляво – слънчеви петна.

И паяче, което суче

конец от бяла светлина.

По-нататък в стихотворението се обговаря усещането за  свободната игра на твореца, който твори и се забавлява със сътвореното, за когото творенето е така естествено, както играта за детето.

Смятам, че това стихотворение е пример за поезия, написана от позицията на постигнатия център в кръговрата на промените, който е и всеподновяващият се център на творческото случване. Освен това то дори визуално изразява идеята, която ще представя – хайку като влизане в ечащата пролука между две съпоставени реалности, които не са толкова самостойни същности, колкото трептящи в своята променливост отзвуци или отражения, и достигане до оста на нишката, която може би ги свързва а може би ги и разделя.

В даоизма центърът в кръговрата на промените се нарича ос на дао, ос на пътя, ос на движението. Интересно е, че йероглифът, който превеждаме като ос, означава и панта на врата – т.е. това е тази ос, която позволява преход и влизане в ново състояние, към което обаче още не се е пристъпило. В този смисъл оста е и праг, а какво е прагът – празнота, отворена към случване, което предстои да се разгърне, нещо празно, през което можеш да пристъпиш. Това е областта на безкрайните възможности в центъра на световния кръговрат, където случването тепърва предстои и потенциите за осъществяването му са неизчерпаеми:

Това и онова още да не си противостят – това се нарича ос на Дао. Началото на оста се достига в центъра на кръга, откъдето отклиците са неизчерпаеми, където утвържденията и отрицанията също са неизчерпаеми. Затова се казва, че нищо не може да се сравни с прозрението. („Джуандзъ“, 2 гл.).

Постигането на тази ос, може да се тълкува както в онтологичен, така и в гносеологичен смисъл. От една страна това е прозрението за взаимността на противоположностите и разбирането, че „това е също така онова, а онова е също така това“, че всяко утвърждение е също така отрицание и обратно. Но това е и предпотенциалното състояние, състоянието, откъдето бликат всички възможности и невъзможности, състоянието на пределна или по-скоро предпределна гъвкавост и отвореност към всички състояния и случвания.

Смятам, че в хайку, а и във всяка истинска поезия, се достига точно до тази ос в центъра на промените, която може да се разглежда като чиста потенциалност, където актуализирането на възможностите тепърва предстои. Затова от тази позиция са възможни всякакви връзки между това, което ще се разгърне в актуализиращи се процеси, възможни са всякакви случвания. Затова поезията, а и всяко истинско творчество, е в състояние да свърже като че ли невъзможни неща, при това го прави по лек и естествен начин. Когато връзката между нещата е направена от това ниво, тя се усеща като напълно естествена, колкото и да е странна, непозната или неочаквана.

Идват врабчета – колкото да пият от следобеда

и колкото да прелетят над чашите и над света.

Врабчетата са рошави и не летят, а ходят

и въздухът е тяхната заоблена земя (Николай Милчев)

Тази естественост на връзките е белег за истински поетичното. Ако не е достигнат центърът, от които се разгръща случването, връзките са насилени и изкуствени и дори да предизвикат интелектуалното ни възхищение, не резонират в нас. 

За Източната мисъл този център не е някакъв трансцендентен предел, който трябва да бъде постигнат. Всяко, напълно конкретно нещо или събитие може да открехне пътя ни към него. Той е в сърцевината на всеки процес и може да бъде достигнат отвсякъде.

Неслучайно хайку трябва да бъде конкретно. За далекоизточната мисъл именно чрез конкретното се достига до универсалното, а универсалното се проявава само чрез и в конкретното.

Със своята краткост хайку представлява точно един такъв, пределно изчистен и сгъстен пробив към центъра, откъдето случванията са необятни.

Това ясно се вижда в неговата форма, в която е важно именно празното, неизречено, непосочено пространство или състояние между две различни гледни точки, перспективи или позиции (във времето, пространството, мисълта и пр.) като „ехото на ручей“ и „слънчевите петна“.

Дали при това хайку е обективно или субективно, дали изобразява външна картина или пейзаж на душата, външно или вътрешно състояние, дали е природно или човешко? Отговорът на този въпрос не може да се намери в противопоставящото дихотомно мислене, а следва да се търси в далекоизточното разбиране за недуалността.

Понякога хайку изглежда просто като картина или описание на случка, вид, състояние. Рисува ли обаче хайку само външния пейзаж? Друг път хайку разкрива по-скоро  вътрешното ни състояние. Рисунък ли е то обаче само на вътрешния пейзаж? Бих казала, че хайку не е нито само вътрешно, нито само външно, нито само обективно, нито само субективно, нито само природно, нито само човешко.

Хайку е по-скоро изразяване на онази връзка между вътрешното и външното, в което обособеността и на едното, и на другото е изчезнала. Невидимата връзка, посочена най-много с някое тире, а най-често просто чрез неизречеността на празнота, е основното, което хайку изразява и към което води. Защото хайку е влизане през процепа на връзката в най-дълбоките нива на процесуалната онтологичност, където няма битие и небитие, а само готовност за случване и разгръщане. Ако във външен план процесите се разгръщат във времето, навлизането в дълбочина означава навлизане в безпределността на мига, в който се осъществява отношението, там, където времето е спряло в гладка и завършена сферичност, подобно на застиналия миг при излизането от „Матрицата“ или в описанието от „Книга на прашинките“ от Иван Методиев, където камбаната, като е затрептяла, е въвела света в такова измерение, че „посоките сменили местата си“ и „всичко, макар да се движело, било неподвижно“ и всяко пастирче „си взело ястреба“ „както се взима гипсова фигурка от рафта“ ”от различни места на полета му”.

Процепът на мига всъщност е единственото, с което наистина разполагаме. Да влезеш в пълнотата на мига, през най-мимолетното да достигнеш до универсалния първоизточник и да дадеш подстъп към това и на другите – това според мен е хайку.

Един от най-интересните и неочаквани за западното разбиране пример за действие от позицията на празната сърцевина на мига е даден в известната притча на Джуандзъ за готвача Дин.

Месарят Дин насичал на парчета един бивол за господаря си Уънхуей. Всяко докосване с ръка, повдигане на рамото, преместване на ходилата, сгъване в колената – дзип-дзуп! Той плъзгал ножа изкусно и с лекота, и всичко това в съвършен ритъм, като че ли изпълнявал танца на Черничевата Дъбрава или се движел в такт с музиката Дзин-шоу.

– Ах, това е изумително! – възкликнал господарят Уънхуей. – Какво висше майсторство! Готвачът Дин оставил ножа си и отговорил: – Това, което има значение за мен е Дао, което превъзхожда майсторството. В началото, когато започнах да разсичам биволи, пред очите ми лежеше самият бивол. След като изминаха вече три години, аз престанах да възприемам тялото на бивола като самото животно. А сега вече пристъпвам към работата си спонтанно и не гледам на нея със зрящите си очи. Възприятието и разбирането престават и духът се движи в желаната от него посока. Аз продължавам да работя с присъщата си вещина, умервам големите кухини, провирам ножа си през широките отвори и следвам естествените движения... Между ставите има празнини, а острието на ножа практически няма дебелина. Ако вкараш това, което няма дебелина в такива празнини, то ще остане място – дори повече от достатъчно, за да може острието да се движи вътре. Ето как след деветнайсет години острието на ножа ми продължава да е така остро, както след като е било наточено за първи път. Когато стигна до непроходимо място, аз преценявам трудностите, отварям си очите на четири и ставам особено предпазлив, не откъсвам поглед от движенията си, работя много бавно, и придвижвам ножа изкусно, докато месото се отдели – пляс!, като отронена буца пръст. Стоя изправен, държа ножа в ръка, напълно удовлетворен, без желание да продължа нататък, тогава избърсвам ножа и го слагам настрани

– Превъзходно! – зарадвал се господарят Уънхуей. – Изслушах думите на готвача Дин и разбрах как да подхранвам живота.

Нека да проследим някои от основните моменти, които можем да изведем от тази притча:

Действие от позицията на най-фината енергия.

Напълна забрава на аза.

Сливане с обекта. Забрава и на обекта.

Осъзнаване на празната сърцевина на нещата. Пустотата като източник. Това не е плоската празнота, а сферичната и изпълнена с потенции пустота,

не е гледане отстрани, плоско представяне, а влизане вътре. Както ножът влиза в кухината на ставите, на съединяващите свръзки, така се влиза през кухината на свръзката между обекта и субекта, 

Спиране на времето. Излизане от матрицата и пребиваване в неподвижната сърцевина на промените. Това е и пребиваване на нивото на пустотата, където вече няма неща – ножът е толкова тънък, че е на прага на това да е и да не е – като дао, което „сякаш същуствува“ – и навлиза в празнотата.

Какво се случва при това проникване? То е определено като „рязане“, но рязането тук не е раздробяване на части, а напротив – премахване на обособеносттта, връщане към изначалното състояние, към такавостта на нещата, когато обособеността все още предстои или още не се е случила. Неслучайно се казва, че парчетата падат като буци пръст, което ни отпраща към термина за голямата буца, обозначаващ изначалното единство, 大塊.

Освен това действието е определено като танц, то има своя ритъм – едновременно променя и запазва. То изисква едновременно отпуснатост, релаксираност и будност, бдителност. В това състояние човек трябва да се оглежда във всичките четири посоки и да поддържа кръгообразния поглед, позволяващ му да забелязва и най-дребните детайли: „все едно, че си долепил нос до аквариума“ (Книга на прашинките)

Неслучайно събеседникът на готвача отбелязва, че като го слуша, е разбрал как да подхранва живота.

Хайку е точно такова влизане през връзката на взаимодействието и достигане до такавостта на нещата. Затова, когато хайку се постигне, то говори, отеква във всички, валидно е за всички.

Не бих нарекла такавостта на нещата архетипи или ейдоси, защото за даоистите няма деление на идеално и материално. Такавостта не е идея или абстракция, а съществува и се разгръща само чрез конкретни включвания. Затова при хайку не би следвало да има абстрактна обобщеност, а конкретно типологизиране. То е докосване до изначалното, но изначалното, което не е застинало, вечно, неизменно с терминологията на западната битийност, а непрестанно променящо се, каквото е в източната процесуалност.

Ето защо в хайку непременно има усещане за преходност, но то прониква в необятността, която се разкрива през процепа на прехода. Това влизане в мига притежава богатството на вечност: пълнота, цялостност и сферичност. Вътре си, и можеш да наблюдаваш случването, можеш да спреш летящия куршум. За разлика от неподвижното битие обаче, в източната мисъл тази неподвижната сърцевина непрестанно се разгръща в нови случвания.

По този начин нещата могат да се видят от всички страни и това не е перпективата на наблюдателя, не е перспективата на самите неща, а е гледна точка на взаимодействието им.

Често пъти хайку подвежда със своята краткост и като че ли плоска пейзажност. То обаче не описва картина. То влиза вътре и преживява, така както Мери Попинз влиза в нарисуваната картина и пребивава там.

Хайку не е смс поезия – кратко послание, което изчезва сред другите и от което искаме още и още. В забързани свят ние не спираме в минутите. Живеем външно и оставяме времето да минава през нас и да изтича. По този начин изгубваме времето си, макар че имаме толкова много средства, които уж ни го пестят (как тук да не си спомниш Момо на Михаел Енде!). Губим и себе си, опитвайки се да се покажем, а както казват даоистите „Този, който се изтъква, не може да е изтъкнат“. Така това, което придобиваме, често е фалшиво и заблуждаващо.

Може би хайку – отвореният процеп към пълнотата и кръглостта на мига, въпреки или именно заради своята краткост, може да ни помогне да живеем по-бавно и така всъщност да имаме много повече живот.

Защото хайку, а и всяко истинско творчество, ни води до първоосновата, връща ни към първоначалото. Показва ни как можеш да забравиш себе си, за да се намериш, да се намериш не като изолиран субект или като манипулиран обект, а като неразделна част от едно голямо, непрестанно променящо се и пулсиращо цяло, да се усещиш част от всепроникващия и всеизпълващ живот.