NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Статусът на вещите и темата за екологията в социалнофилософската концепция на Карл Маркс - Част II

Брой
47 (2020) Водеща на броя: Ива Манова
Рубрика
Тема на броя
Автор
Иван Кацарски

Статусът на вещите и темата за екологията в социалнофилософската концепция на Карл Маркс

Част II

Иван Кацарски

Институт по философия и социология, БАН

pessoko@gmail.com

 


5. Неукротимите вещи

Според мен Маркс отлично е разкрил способността на вещите да господстват над хората, когато на пазара се срещнат голям брой производители, които не могат да се договарят помежду си и всеки има незначителен пазарен дял. Много често обаче на пазара действат производители и търговци монополисти, които определят условията на производство и цените. Така за тях до голяма степен стоката загубва фетишистката си сила. Но дори и те в немалка степен се сблъскват със стоковия фетишизъм – например в борсовата търговия с някои стоки, в търговията с ценни книжа и пари, където движението на цените остава непредвидимо. За дребните участници на пазара (производители, търговци, потребители) стоката запазва фетишистката си душа: разменната й стойност остава непредвидима, независимо дали се формира от стихията на пазара или се диктува от монополисти, чиито планове и стратегии естествено не стават публично достояние.

Основна грешка на Маркс и Енгелс обаче е допускането, че премахвайки частната собственост върху средствата за производство, хората са способни да подчинят икономическите сили на своя съзнателен контрол и планиране. Въвеждането на военния комунизъм в Съветска Русия на практика се оказва опит за икономическо самоунищожение. За да избегнат окончателната катастрофа, болшевиките реформират системата, като частично, до известна степен признават и легализират статуса на вещите като стоки (НЕП). В следващите години икономическата политика на тоталитарния социализъм се колебае между освобождаване в някаква степен (но винаги в твърде тясна рамка) на спонтанните пазарни сили, от една страна, и засилване на планирането и натуралността на производството и обмена – от друга. Опитът показва, че колкото повече се разрастват планирането и администрирането на икономиката, толкова повече се засилват стоковите дефицити и деструктивните тенденции в някои отрасли (особено в селското стопанство). (Кацарски 1994: 254 и сл.). Вещите, лишени от своята стойностна душа, си отмъщават посредством природната си телесност. Те престават да служат, защото са станали или непотребни (създадени дефектни или излишни като произведени в ненужно голямо количество) или просто не се появяват, където и когато са нужни.

Това наистина не означава, че икономическото планиране е невъзможно и безсмислено, а само че то има предели, отвъд които става ирационално. Такова е то поне във формата си на регламентиране на качеството и количеството на продуктовите номенклатури. Не на последно място икономическото планиране зависи от определен клас вещи – от техническите средства, с които хората разполагат към даден момент. Съвременните информационни и комуникационни технологии дават съществено повече възможности за предвиждане, планиране и регулиране, въпреки че сами по себе си едва ли могат да предложат радикално решение на проблемите.

Казаното дотук вече е достатъчно да покаже, че вещите, в стокова, полустокова или нестокова форма, не са тотално подвластни на целите и потребностите на човека, а по един или друг начин определят поведението му. Струва ми се, може да се говори не само за стоков, но и за просто вещен фетишизъм и то далеч не само в психопатологичен аспект. Този вещен фетишизъм е в една или друга степен валиден за всички известни общества и се определя от факта, че потребителските фантазии на хората не се ограничават до действително възможното за тях, а освен това общественото богатство обикновено е разпределено крайно неравномерно в различните общества. В резултат, докато богатите зависят от вещите като източник на все нови и неподозирани наслади, бедните се стремят да притежават поне зрънца от лукса на богатите. Сякаш колкото по-богато е едно общество, толкова повече хората са склонни да пожертват себе си (осмисленото си съществуване) срещу придобиване на богатство. Някои жертват живота и здравето си, други честта и достойнството си или творческите си заложби. Нагонът да имаш често разрушава личността: “Съвременното общество се състои от крайно нещастни индивиди: самотни, тревожни, потиснати, склонни да рушат, зависими – хора, които се радват да убиват свободното си време, което с толкова усилия са отвоювали” (Фром 1996: 24). Въпреки че да губиш себе си заради вещи е ирационално, нито осъзнаването на това положение, нито съветите на мъдреците помагат особено.

Дори ако изобщо се абстрахираме от конкретен социален контекст, вещите никога не губят напълно своята непрозрачност и съпротива по отношение на човешкото познание и воля. Те ни изненадват със свойства, които не сме предвидили и овладели; те се променят и губейки желаните от нас свойства, излизат извън нашия рационален контрол; те са многолики и в различни ситуации разкриват ту “добрата” ту “враждебната” си страна.

Разбира се, хората имат на разположение огромен арсенал от знания и технологии, които са предназначени да се справят с тази съпротива на вещите. На тази цел служат всички природни науки в тяхната приложна част. Социалната технология на застраховането е посветена също на минимизиране на щетите от рисковете, с които е изпълнен заобикалящият ни свят. И все пак вещите никога не могат да бъдат окончателно овладени и “обуздани”; рисковете, които произтичат от тях, винаги ще ни тревожат, изненадват и поразяват. Нещо повече, самото технологично развитие, свързано с овладяването и използването на все по-мощни природни сили, съобразно вътрешната си логика, крие в себе си потенциал за катастрофи от все по-голям мащаб.

Една от най-ярките прояви на неспособността на хората да контролират заобикалящия ги свят е съвременната екологична криза. Причините са в по-голямата си част социални, а не чисто технологични. Въпреки това фактът не подлежи на съмнение: овладявайки конкретните вещи с цел утилитарната им употреба, човекът предизвиква разрушителни последици с планетарен мащаб. Природата си отмъщава за човешкото маниакално желание да властва над нея.

 

6. Екологичният елемент в концепцията на Маркс

Наличието на такъв елемент може да се дискутира, доколкото Маркс е разглеждал отношението между човек и природа, общество и природа. При това той има два аспекта, които според Маркс са тясно свързани, доколкото той различава външна природа и вътрешна, присъща на самия човек, природа.

Маркс не разглежда темата отделно и систематично, а главно в рамките на своя икономически анализ. В неговата епоха външната природа има икономическо значение главно по отношение на земеделието – като земя и почвено плодородие. “Земята (в икономически смисъл тук е включена и водата), която първоначално доставя на човека провизии, готови средства за живот, съществува без негово съдействие като всеобщ предмет на човешкия труд (Маркс 1968: 190). За човека земята е “неговият първоначален склад за провизии, а “същевременно и първоначалният арсенал на неговите средства на труда (пак там,  191; виж също: Маркс 1969а: 368). Поради това “стоковите тела са съединения на два елемента – природно вещество и труд; ако отстраним елемента труд, “все пак винаги ще остане някакъв материален субстрат, който е налице в природата без намесата на човека. В своето производство човек може да постъпва само така, както постъпва самата природа, т. е. само да изменя формите на веществата. Дори нещо повече. В същия този труд на формиране човек непрекъснато е подкрепян от силите на природата. Така че трудът не е единственият източник на произвежданите от него потребителни стойности, на вещественото богатство. Трудът е бащата на това богатство, както казва Уилям Пети, а земята е неговата майка (Маркс 1968: 55-56).

И така, Маркс отрежда много важно място на земята като природен елемент в стопанската дейност и съответно в живота на човека и обществото. С какво обаче отвръща човекът на даровете на природата? Маркс не дава еднозначен отговор на този въпрос.

От една страна, хората са способни да подобрят качествата на земята и да повишат нейното плодородие. Последното е наистина обективно свойство на почвата, но Маркс различава “естествено плодородие и ефективно или “икономическо плодородие. Доколко първият вид плодородие се проявява във втория, зависи от степента на развитие на културата на земеделието – прилагането на адекватни механични, химични и други средства при обработката на земята (Маркс 1969а: 194-195). Маркс оценява като голяма заслуга на капиталистическия начин на производство това, че той “превръща земеделието от емпирическо, механически предавано по наследство занятие на най-неразвитата част на обществото в съзнателно научно прилагане на агрономията, доколкото това изобщо е възможно при условията на частната собственост (Маркс 1969а: 159). Докато машината, вследствие на употреба или неупотреба, може само да остарява физически и морално, земята “постоянно се подобрява, ако се обработва правилно (пак там, с. 322).

От друга страна обаче Маркс рисува твърде мрачна картина. Според него “капиталистическата система противоречи на рационалното земеделие или (…) рационалното земеделие е несъвместимо с капиталистическата система (макар последната да способствува за неговото техническо развитие) и изисква или ръката на дребния, живеещия от своя труд земеделец, или контрола на асоциираните производители (Марк 1969: 133). При капитализма, “на мястото на съзнателно рационално обработване на земята като обща вечна собственост, неотчуждаемо условие за съществуване и възпроизводство на редица сменящи се човешки поколения се явява експлоатация и разхищение на силите на почвата. При дребната собственост това става “поради недостиг на средства и знания, а при едрата – “вследствие на експлоатацията на тези средства за възможно най-бързо обогатяване на арендаторите и собствениците (Маркс 1969а: 354). Господството на техните интереси води до това, че “всеки прогрес на капиталистическото земеделие е прогрес в изкуството да се ограбва работникът, но и в изкуството да се ограбва почвата; всеки прогрес в повишаването на нейното плодородие за даден период от време е същевременно и прогрес в разрушаването на постоянните източници на това плодородие(Маркс 1968: 512-513).

Както вече споменах, за Маркс природата има и втори аспект – природата на самия човек. Той критикува силите на капитала, които разрушават човешката физическа и морална природа. Мизерните условия на живот на работниците в епохата напървата индустриална революция предизвикват физическо израждане и морална деградация на големи маси от населението. Този аспект ми се струва по-добре познат и затова няма тук да се спирам върху него (вж. напримар: Маркс 1968: 186, 252-274, 408-413, 476-482, 665-675). Така едновременно се подкопават “източниците на всяко богатство: земята и работника (пак там, с. 512-513).

На няколко места в “Капиталът се срещат варианти на фразата “обмяна на веществата (Stoffwechsel) между човека и природата. Капиталистическото производство струпва големи маси население в големите градове и същевременно “нарушава обмяната на веществата между човека и земята, т. е. връщането на употребените от човека във вид на храна и облекло съставни части на почвата, значи нарушава вечното природно условие за трайно плодородие на почвата. Едновременно с това то разрушава физическото здраве на градските работници и духовния живот на селските работници (пак там, 511-512). По силата на тези обстоятелства се появява “непоправима цепнатина в обществената и диктувана от естествените жизнени закони обмяна на веществата, вследствие на което силата на почвата се разхищава, а търговията изнася продукта на това разточителство далеч отвъд границите на собствената страна (Либих) (Маркс 1969: 355).

В своите изследвания върху капиталистическото земеделие Маркс използва, наред с други източници, трудове на агрохимици и в частност на знаменития Юстус фон Либих. Терминът Stoffwechsel е основен в трудовете на Либих, но в тях има съвсем обичаен за биолозите смисъл – процес, който се извършва в организма на животните (Liebig 1862; 1878). Същевременно Либих детайлно, с много факти и числа, описва процеса на изтощаване на земята продължил столетия: извлечените от нея вещества под формата на храни и суровини се всмукват от градовете и дори напускат границите на страната чрез международната търговия. Те никога не се връщат обратно и в последна сметка се превръщат в градски нечистотии (Liebig 1878: 496-498).

Тетрадките със записки на Маркс, които се публикуват отскоро, добавят още един интересен щрих, характеризиращ отношението му към природата. Например, по повод на “рационалната селекционна система на английския животновъд Робърт Бейкуел Маркс коментира: “Характеризираща се със скорозрелост, пълна хилавост, липса на кости, голямо нарастване на мазнината и месото и т. н. Гнусно! Друг коментар също показва симпатията на Маркс към животните, развъждани във ферми. Докато по-рано, отбелязва той, те са били активни, отглеждани максимално възможно на открито, сега вече са “изхранвани в обори – една “система на килиен затвор; “в тези затвори животните се раждат и остават там, докато бъдат изклани (По: Saito, 2016, pp. 61-62).

 

7. Три гледни точки за Марксовото разбиране за природата

От изложеното дотук се вижда, че Марксовите текстове са голям, сложен и нееднороден масив. Това вече е благоприятна почва за различни, често коренно противоположни тълкувания. Съвсем накратко ще посоча три основни.

Първото е патент на Франкфуртската школа и по-специално на Хоркхаймер, Адорно и техния възпитаник Алфред Шмид. Според тях Маркс е мислител, принадлежащ към епохата на Просвещението и съответно споделя неговите основни мисловни нагласи: несломим устрем към господство над природата, която и теоретично, и практически се третира чисто инструментално и утилитарно. Според тях Маркс дори предвижда още по-висока степен на овладяване и технологичен контрол над природата в условията на бъдещото рационално организирано комунистическо общество (Foster and Clark 2016: 1-6).

Други леви възприемат Марксовото разбиране за природата като версия на концепцията за производство на природа, чийто автор е географът Нейл Смит. Той преобръща интерпретацията на франкфуртците: природа сама по себе си не съществува, тя непрекъснато се “произвежда и “изобретява от развиващия се социум; природа извън човешкото общество не съществува и днес тя е неотделима от самия капитализъм (пак там: 9-10, 20).

Накрая, някои леви се определят като “екосоциалисти. Част от тях (Тед Бентън, Джеймс О’Конър, Ален Липиц и др.) по същество възприемат франкфуртската интерпретация: екологичният възглед е в най-добрия случай маргинален у Маркс. Той основателно е критикувал експлоатацията на труда, но не е разбрал, че икономическият растеж има естествени предели. Поради това неговата социална теория трябва да се допълни с екология и препоръчват “озеленяване на марксизма (пак там: 8; Foster 2014: 57-59).

Други “екосоциалисти (Питър Дикенс, Пол Бъркет, Джон Б. Фостър и др.) смятат, че екологична проблематика вече се съдържа в самите текстове на Маркс и Енгелс и поради това не е нужно тя да се “присажда към марксизма. Централната идея, която лежи в основата на тяхната аргументация е Марксовото понятие “обмяна на веществата. Според тях обаче екологичният елемент в марксизма трябва да се развива и, вече доразвит, да се прилага към съвременните реалности (Löwy 2018; Foster and Clark 2016: 13, 15; Saito 2016: 60; Gimenez 2001: 60-62).

Според мен, текстовете от Маркс, които анализирах, дават основание за една по-сложна и нюансирана интерпретация. Франкфуртската и “екологичната интерпретация не се изключват напълно. От една страна, у Маркс категорично преобладава демиургичният патос (виж 2). “Работникът не само изменя формите на природното; той същевременно осъществява в природното и своята съзнателна цел, която като закон определя начина на неговото действие и на която той трябва да подчинява своята воля (Маркс 1968: 90). Човекът “регулира и контролира обмяната на веществата между себе си и природата (пак там, 189). Природната предметност е предпоставка, условие, средство на човешката дейност. Този начин на разглеждане до голяма степен се определя от функцията на Маркс като икономист: стопанската дейност е по самото си естество утилитарна, насочена към задоволяване на човешки потребности. Днес е напълно ясно, че дори на земята се да върнат отнетите й химически съставки, както апелират Либих и Маркс, това все още не означава, че тя е възстановена в първичното й състояние. Други методи като дрениране, промени в ландшафта, механична и химическа обработка също могат да нанесат непоправими щети.

Това обаче не означава, че екологичната позиция става принципно невъзможна в концепцията на Маркс. Възможно е да говорим за прагматична и утилитарно ориентирана екология. Тя предполага един вид рационализирано господство над природата, което се самоограничава в името на своя дългосрочен интерес. В такава концептуална рамка спокойно се побират размишленията на Маркс за хищническото използване на земята в условията на капитализма. Много хора и днес са мотивирани да се борят за опазване на природата от подобни съображения: защото са застрашени самите основи на човешкото съществуване; съхранената природа е ценност, преди всичко защото човекът е ценност. Интерпретиран по този начин, класическият марксизъм несъмнено съдържа екологичен потенциал, който присъства и в съвременните екологични движения.

 

8. Заключение

Задачата, която си поставих в началото, е много по-основна от проблемите на една прагматична екология. Целта бе да се установи статусът на вещите в социалнофилософската концепция на Маркс.

Анализът констатира три типа вещи в рамките на тази концепция: първо, чисто физически предмети като средства и обекти на трудовия процес; второ, средства за производство, които детерминират историческия процес; трето, вещи в качеството им на стоки, които господстват като фетиши над своите създатели. Според Маркс първият вид вещи са изцяло под контрола на човека като практически субект. Вторите ограничават човешките общества, доколкото остават слабо развити. Според Маркс и Енгелс тази пречка пред пълноценното развитие на човека практически ще отпадне в общество с обществена собственост и автоматизирано производство, а фетишизмът на стоките и парите ще бъде напълно изкоренен с отпадането на стоковото производство.

И така, идеалът е пълен съзнателен контрол над природните и социалните сили. Следователно, според Маркс и Енгелс историята е процес на подчиняване на предметния свят, който (процес) ще бъде почти завършен в епохата на комунизма.

Тази схема на битието, обхващаща човек, общество, природа и история, се провали теоретически и практически. Може ли с нещо да бъде заменена тя? Теоретично несъстоятелен е отговор да кажем просто, че всяка схема от такъв мащаб е несъстоятелна и следователно всичко е в последна сметка случайно, зависещо от конюнктурата на обстоятелствата.

Теоретично е възможно да отхвърлим есхатологичния елемент в схемата на Маркс и Енгелс. Тогава ще остане действително ценното съдържание, което има непреходно значение за философията, социалните науки и политиката: редица идеи с основополагащо значение за социалната теория, както и критиката на господстващия обществен ред. Разбира се, ще останат за дискутиране и уточняване редица частни въпроси.

В настоящия контекст е важно, че с тази редукция на есхатологичния елемент до голяма степен се възвръща автентичната сила на вещите в историята и съвременния обществен процес. По този начин ще бъде съществено ограничен демиургичният патос в марксизма. Той наистина ще отслабне, но все пак няма да изчезне напълно. Остава идеята за господство над природата и идеята за пълен контрол над артефактите. Поради това, струва ми се, трябва да се отиде още по-нататък. Накъде?

Има термин, който широко се използва в биологическите науки – “коеволюция. Напоследък той все повече навлиза в други сфери, включително в някои социални науки. Той се използва и за описание на отношенията между живи и неживи системи (Weisz and Clark, 2011, 281). Както всеки термин, и този може да бъде използван както паразитно, така и непродуктивно. Според мен, една нова социалнофилософска схема на битието би могла да се развие върху основата на идеята за коеволюция между природа и общество. Това на първо място означава да се възприеме принципът за пълна симетрия между двете реалности, да се преодолее както природният детерминизъм, така и антропоцентризмът. За съжаление, тук нямам възможност да навлизам повече в тази интригуваща тема. Посоката обаче ми се струва правилна.

 

Цитирани източници

Енгелс, Фридрих. 1966. Анти-Дюринг. В: Маркс, Енгелс. Съчинения. Т. 20, София: БКП.

Енгелс,Фридрих. 1989. Писма за историческия материализъм. София: Партиздат.

Кацарски, Иван. 1994. Тоталитарният социализъм. София: Университетско издателство “Св. Климент Охридски”.

Маркс, Карл. 1957. Нищета на философията. В: Маркс, Енгелс. Съчинения, Т. 4, София: БКП.

Маркс, Карл, 1964. Към критиката на политическата икономия. В: Маркс, Енгелс. Съчинения, Т. 13, София: БКП.

Маркс, Карл. 1965. 18-ти Брюмер на Луи Бонапарт. В: Маркс, Енгелс, Съчинения, Т. 18. София: БКП.

Маркс, Карл. 1968. Капиталът, Т. 1. В: Маркс, Енгелс. Съчинения. Т. 23. София: БКП.

Маркс, Карл. 1969. Капиталът. Т. 3, Ч. І. София: БКП.

Маркс, Карл. 1969а. Капиталът. Т. 3, Ч. II. София: БКП.

Маркс, Карл. 1978. Икономически ръкописи от 1857-1859 г. В: Маркс, Енгелс, Съчинения, Т. 46, Ч. II, София: БКП.

Маркс, Карл. 1983. Икономическо-философски ръкописи от 1844 година. В: Маркс, Енгелс. Съчинения. Т. 42. София: БКП.

Фром, Ерих. 1996. Да имаш или да бъдеш. София: Кибеа.

Foster, John B. 2014. Paul Burkett’s Marx and Nature Fifteen Years After. // Monthly Review, December, 56-62.

Foster, John B., and Brett Clark. 2016. Marx’s Ecology and the Left. // Monthly Review, November, 1-25.

Gimenez, Martha. 2001. Does Ecology need Marx? // Monthly Review, January, 60-62.

Liebig, Justus von. 1862. Die Chemie in ihrer Anwendung auf Agrikultur und Physiologie. Braunschweig, 1862.

Liebig, Justus von. 1878. Chemische Briefe. Sechste Auflage. Leipzig und Heidelberg: C.F. Winter'sche Verlagshandlung.

Löwy, Michael. 2018. Marx and Ecology: The Recovered Legacy. // Against the Current. May/June, 15-16.

Saito, Kohei. 2016. Why Ecosocialism Needs Marx? // Monthly Review, November, 58-62.

Weisz, Helga and Eric Clark. 2011. Society-Nature Coevolution: Interdisciplinary Concept for Sustainability. // Geografiska Annaler. Series B, Human Geography, 93 (4), 281-287.