Лаклау*, Рансиер и властовият популизъм

Част I 

Димитър Ганов

Институт по философия и социология при БАН

abutor1@gmail.com

 

 

Резюме: Изследването анализира дискурсивната теория на популизма на Ернесто Лаклау в качеството ѝ на социална онтология, разкривайки нейната методологическа ограниченост и неспособност да изобличи властовите практики на популизма. Особено важни за този подход са паралелите с Жак Рансиер.

Ключови думи: популизъм, власт, социална онтология, народ, конструиране на политически практики.

 

I. Социалната онтология на Лаклау

Дискурсивната теория на популизма на Ернесто Лаклау преосмисля всички конвенционални представи и дотогавашни научни концепции за популизма. Поначало изследователите отбелязват колко е трудно да бъде дефиниран популизмът, доколкото последният се употребява за коренно различни политически течения и движения: антимодернизационни според Д. Макрей (MacRae 1969: 168); с антагонистични позиции в политическия спектър и без нито едно между тях, което да се самоопределя като популистко според М. Канован (Canovan 1981: 6); според Жак Рансиер популизмът неоснователно е представян с пейоративна конотация, изразяваща презрението на елита към масите – към тази позиция гравитират Е. Траверсо и К. Колио-Телен; за Юрген Макарт популизмът постига социална мобилизация в рамките на напълно различни колективни интенции: както против богати, така и против бедни и бездомни, или против малцинства (Mackert 2019: 98). И въпросът “Какво именно е популизъм?” все остава без отговор. Революционната крачка, която прави Лаклау – да изследва популизма като артикулиране на политически практики, а не като политически субект, го превръща в обект на социалната онтология и прави постижима хомологията, обединяваща тези практики.

Ернесто Лаклау задава въпроса дали, за да схванем “природата” на популизма, не е необходимо да “преминем от движенията и идеологиите към анализ на политически практики? Всичко зависи от това, как интерпретираме този преход. Ако той е направляван от единството на субект, конституиран на нивото на идеологиите или политическите движения, очевидно няма да направим и крачка напред към определянето на спецификата на популизма. Трудностите в определянето на популисткия характер на субектите на определени практики неизбежно се възпроизвеждат в анализите на самите тези практики, доколкото последните просто са израз на вътрешната природа на тези субекти. Има обаче и втора възможност – политическите практики да не изразяват природата на социалните дейци, а вместо това да я конституират” (Laclau 2013: 209). С помощта на социалнaта онтология Лаклау се отклонява от опитите за съдържателно изследване, качествено дефиниране и апофатични прийоми в търсене на “чистия популизъм” или на това, което последният не е, а приоритизира като обект за изследователски анализ социалните практики като производител на конструкта “социална група”. “Ако този подход е правилен, бихме могли да твърдим, че дадено движение е популистко не защото в неговата политика или идеология присъства действително съдържание, определимо по този начин, а защото изявява определeн тип логика на артикулацията на това съдържание, каквото и да е то” (ibid.: 210). За целта е необходимо да се изолират единици на анализ, по-малки от група, и разглеждането на социалните логики на тяхната артикулация, сред които и популизмът. Лаклау залага на асиметрията между тоталността на “обществото като цяло” и “социалните дейци”/“социалните агенти” (ibid.: Laclau 2005a: 34), схванати не като индивиди, а като “референциални идентичности”. С този подход към обществото Лаклау развива старата си концепция за “невъзможността на обществото”: “Свободата съществува, защото обществото не успява в създаването си като символен структурен ред; но всяко социално действие тласка към установяване на тази невъзможна цел, а оттук към унищожаване на условията за самата свобода (…) Да разбереш социалната реалност означава да разбереш не какво обществото е, а какво го предпазва да бъде” (Laclau 1990: 44).

За да бъде докрай последователен в използването на социалната онтология като методологически подход в изследването на популизма, Лаклау обръща внимание, че дори употребата на категорията “артикулация”, развита най-вече в алтюсерианската традиция, традиционно се свързва с онтичното съдържание на процеса на артикулация (икономическо, политическо, идеологическо), неотрефлектирано онтологически (дори когато онтологизацията е теоретична, тя работи с производни на онтичното съдържание категории като “икономика” (Laclau 2013: 210), която при Алтюсер е structure à dominante, определяща хегемонията в обществените отношения като цяло). Действително Лаклау има право: както обикновено в политическата философия, и тук онтични категории се усвояват по подразбиране. За да избегне това при социалната артикулация на популизма, Лаклау избира “веригата на еквивалентност” (chain of equivalence), която според него се конституира при неудовлетворени колективни искания. Обикновените социални искания, или молби (requests) признават легитимността на инстанциите, към които се обръщат, и всяка от тях е част от високо институционализираната социална иманентност: този модел конституира “логиката на различието”. Един request се схваща изолирано, неговото удовлетворяване или получаване на отказ не застрашава тази логика. Но ако множество искания (demands) на различни имащи допир помежду си хора остават неудовлетворени, негативното измерение може да ги обедини, превъзхождайки позитивната различаваща природа на всяко от тях. Множествената фрустрация инициира логиката на еквивалентността, при която всяко искане е “конститутивно разцепено” диалектически: то и показва само своята партикуларност, и представлява своята претенция (claim) като една от по-голяма мрежа от социални претенции. Така request се преобразува в claim, защото логиката на различието се превръща в логика на еквивалентността. И хегемонията се задава от тази претенция, която в определен момент, частично съхранявайки своята партикуларност, започва да функционира като oзначаващо (signifier), представляващo веригата като тоталност, или “народ” (Laclau 2005a: 34-37, 39; Laclau 2005b: 93-100). По този начин анализът на Лаклау остава на формално равнище и избягва опасността да употреби готови онтични термини. Същевременно алтюсерианската концепция за тоталността остава съхранена при конституиране на веригата на еквивалентност като фундамент на популистките практики.

“Минималното звено в нашия социален анализ е категорията исканe (demand). Tя предполага социална група, която няма краен хомогенен референт, но нейното единство може по-скоро да бъде схващано като артикулиране на хетерогенни искания” (Laclau 2006: 654). Всяко demand започва като request, тъжба до определена институция (примерът на Лаклау е за жилищния въпрос), и се трансформира постепенно в claim (претенция по отношение на самите институции), изградена на базата на логика на еквивалентност. В монографията “On Populist Reason” Лаклау казва: “Наричаме искането, което, удовлетворено или не, остава изолирано, демократично искане. Множествеността от искания, която, посредством тяхната еквивалентностна артикулация, създава една по-широка социална субективност, наричаме народни искания (popular demands) – те започват, на съвсем начално равнище, да конституират “народа” като потенциален исторически деец” [1] (Laclau 2005b: 74). В статията “Populism: What’s in a Name?” [2] Лаклау въвежда дистинкция между основаната на логиката на различието “демократична субективност” и основаната на логиката на еквивалентносттта “народна субективност” (Laclau 2005a: 37). Последната се конституира благодарение на прокарването на вътрешна граница (internal frontier: ibid.: 38) между “народ” и “власт” (Laclau 2005b: 74), поради което веригата на еквивалентност има “антиинституционален характер” и се конституира въз основа на “противопоставянето на властта от другата страна на границата, която не удовлетворява нито едно от еквивалентните искания” (Laclau 2013: 214-215). Лаклау посочва две условия “за поява на популистки разрив (rupture): дихотомизацията на социалното пространство чрез създаване на вътрешна граница и конструирането на верига на еквивалентносрт между неудовлетворени искания. Строго погледнато, това не са две условия, а два аспекта на едно и също условие. (...) Колкото повече се разширява веригата на еквивалентност, толкова по-слаба ще бъде връзката ѝ с частните искания, изпълняваща функцията на нейно универсално представяне [3]. Конструирането на народната субективност е възможно единствено въз основа на дискурсивното произвеждане на все по-празни означаващи. Така наречената бедност (откъм съдържание) на популистктие символи е условие за тяхната политическа ефикасност – тъй като функцията им е да наложат хомогенната форма на еквивалентността върху силно хетерогенната реалност, те могат да направят това единствено като сведат до минимум своето специфично съдържание. Доведен до този предел, този процес достига точка, в която хомогенизиращата функция се осъществява с помощта на едно-единствено име – името на водача” (ibid.).

И “когато празните означаващи на народния дискурс” започват да губят “връзка със специфичния им контекст – съдържанието им става напълно открито за различни еквиалентностни артикулации”, се сменя веригата и “политическотo значение на популисткото действие придобива обратен политически знак” (ibid.: 217). Така се генерират плаващи означаващи (floating signifiers): ако празните означаващи (empty signifiers) предполагат вече конституирана вътрешна граница, плаващите изразяват “вътрешната неопределеност на всички границии на тяхната неспособност да постигнат окончателна стабилност” (ibid.: 218; Laclau 2005a: 43). Лаклау обръща внимание, че наложените благодарение на “популистки разрив” политически режими започват прогресивно да се институционализират, така че отново стават подвластни на логиката на различието, а някои господстващи групи се опитват да преутвърждават постоянно вътрешните граници чрез все по-антиинституционален дискурс, каквито са случаите с якобинците и различните фази на Културната революция в Китай (ibid.: 221). “Популизмът свършва тогава, когато общността, разглеждана като тоталност, и волята, представяща [4] тази тоталност, са станали неразличими една от друга”: тук откриваме възможното и често исторически осъществяваното според Лаклау насилствено утвърждаване на държавен “символен структурен ред”, заменящ динамичната непостижимост на обществото. Теоретичните постановки на Хобс за “неразделната воля на абсолютния властелин” и на Маркс за “отмирането на държавата” са посочени от Лаклау като две утопични предписания на популистки практики, заличаващи “следите на социалното разделение”, но всъщност и в двата случая “откриваме един неясно зададен demos, който, от една страна, е част от общността (потиснатите), а от друга е деец, представящ себе си по антагонистичен начин, като цялата общност”. (...) Следствие от разделението е това, че дадена част от общността ще представя себе си като израз и представител на общността като цяло. Тази бездна ще бъде незаличима, докато имаме политическо общество. Това означава, че народът може да бъде конструиран единствено посредством отношенията на представителство” (ibid.: 222).

Обявявайки “популизма” за производен на политиката и същевременно за неин “синоним”, Лаклау извежда “народа” като изцяло социален конструкт, както и самата идея за представителство като такава. Изложението на Лаклау обаче съдържа редица проблематични моменти.

Най-важно е да установим, че, погледнато от определен ракурс, намерението на Лаклау за формално артикулиране на понятието “популизъм” не е издържано, и не в границите на собствената му интерпретативна схема. Методологически изложението е перфектно. Уязвимо в случая се оказва самото разбиране за артикулация.

Конституирането на народната субективност отдолу нагоре е за Лаклау единствено мислимият способ за такова конституиране: логиката на различието произвежда искания към легитимираната от високата степен на социална иманентност власт и натрупването на откази генерира дихотомизация на мястото на тази иманентност. Според Лаклау артикулирането на социалната логика по този начин не замърсява описваните популистки практики с определено съдържание, а има универсален характер за формите на популизъм изобщо. Но ако в действителност тази неосъзнато възприета като априори зададена конститутивна схема на популизма е следствие от вековна, конструирана от политически институционализирани “дейци” и опосредявана от разполагащи с перфектно институционализирани позиции медиатори, но неразпознаваема за произведеното от нея фалшиво съзнание идеологема, че популизмът има “антиинституционален характер”? Съгласно тази идеологема само съпротивителните практики против държавата могат да конституират “народната субективност”. Обичайното явление, при което наричаме управляващите “популисти” с пейоративна конотация, винаги е резултат от вмененото им от нас снемане на собствените им властови позиции в самоотъждествяването им с “народа” и възприемането на антиинституционална реторика. Те критикуват елитите – “необходимо, но недостатъчно условие” за наличие на популизъм (Müller 2016: 2). Лаклау не допуска, че “народът” като социален конструкт може да бъде генериран именно от държавната власт (не от конкретна власт, а от властта като такава в различни исторически епохи и обстоятелства) в качеството на идеологема, използвана за задаване на измамни хоризонти на политическото мислене и конструиране на социално-политически ценности, които посредством търпеливо структурно насилие биват интериоризирани в масовото съзнание като когнитивни структури, привиждани от същото това съзнание като “вечни исторически закони” (Лукач).

С други думи, социалната артикулация при Лаклау не допуска възможността “народът”, “демокрацията”, “свободата”, “гражданските права” в “институционализирания политически дискурс” на нормативните държавни документи, мейнстрийма в социалните науки и различните модификации на публична реторика да се окажат обикновени инструменти в телеологията на властова политическа манипулация, т.е. социалната онтология да се превърне в политическа. Лаклау се задоволява да докаже, че “народът” е социален конструкт на популисткия дискурс, който разкрива отношенията на представителство като неизбежния “терен, в чиито рамки е конституирано социалното” (Laclau 2013: 222-223), а не като “вторично равнище, отразяващо първичната социална реалност, която е конструирана другаде” (ibid.: 222). Тази дефиниция е изключително ценна и революционна за радикалната политическа философия, но в нея логиката на артикулацията остава в границите на съпротивителните практики. По този начин “народът” всъщност се сдобива с нова легитимност именно в качеството си на социален конструкт: той е произведен от активността на динамичния социум, която стихийно изгражда верига на еквивалентност. За Лаклау не съществува “народът” като продукт на целенасочено демиургични властови практики, които използват именно логиката на социалната иманентност, за да стимулират и конструират т.нар. логика на еквивалентност, която да канализират в подходяща посока в подходящ момент и по този начин да осуетят в зародиш перспективите за истински радикална съпротива, при която “потиснатите” не само да поставят под въпрос начина, по който властта изпълнява задълженията си, а да делегитимират самите задължения и самата власт като такава. В този смисъл народната субективност обективно работи за демократичната, независимо дали съгласно конвенционалния политически дискурс популизмът “действа като коректив или като заплаха за демокрацията” (Stavrakakis 2017: 18).

И това неслучайно проличава, когато теорията на Лаклау за популизма се използва за легитимиране на политически движения, които по този начин биват дефинирани като популистки без пейоративна конотация.

 

Бележки

* Проблемът с името на Ernesto Laclau на български език е много сериозен. От една страна, то се произнася Лаклау, от друга – в българската литература се възприема транскрипцията на английски език, която неизвестно защо е Лакло. Неадекватната доминация на английската транскрипция в българския ономастичен избор не е изключение. (Например A. Badiou стана А. Бадиу, въпреки че на френски език има съществена разлика между транскрипцията и транслитерацията, Бадю и най-вече тромавото на български Бадиюу са доста по-точни. Аз самият през 2013 г. започнах да пиша “Бадиу”, защото в противен случай текстовете ми биха останали неразпознаваеми, особено при директно дигитално търсене. По същите причини още в края на 2009 г. възприех конюнктурния вариант Лакло.) Нека с тази статия започне реабилитацията на Лаклау и на българска кирилица.

[1] В случая, за да бъде изследването разпознаваемо за съответните теоретични дискусии, както и поради факта, че използвам превода на статия на Лаклау на български език, ще превеждам actor “деец”, което се наложи като конвенционален вариант, въпреки личните ми резерви.

[2] Използвам както оригинала на статията, така и превода на Ина Димитрова (“Популизъм: какво ли значи това?”). Причините обяснявам в следващите бележки.

[3] Когато цитирам точен текст в достатъчно голям обем, ползвам много успешния като цяло български превод, но е необходимо да уточня, че в случая “представляване” за мен е по-добрият вариант, тъй като Лаклау тук и на други места има предвид “представителство”, а не “представа”.

[4] Вж. бел. 3. Предпочитаният от мен вариант тук би бил “представляваща”.

 

Литература/Refrences

Canovan, M. 1981. Populism. New York & London: Harcourt Brace Jovanovich.

Cohen, J. L. 2019. Populism and the Politics of Resentment. // Springer Nature Switzerland, 1(1), 5-39.

Kioupkiolis, A. 2016. Podemos: the Ambiguous Promises of Left-Wing Populism in Contemporary Spain. // Journal of Political Ideologies, 21:2, 99-120.

Kioupkiolis, А., G. Katsambekis. 2020. New Left Populism Contesting and Taking Power: The Cases of SYRIZA and Podemos. // Charalambous, G., G. Ioannou (eds). Left Radicalism and Populism in Europe. London & New York: Routledge, 129-155.

Laclau, E. 1990. New Reflections on the Revolution in Our Time. London & New York: Verso.

Laclau, E. 2005 (Laclau 2005a). Populism: What’s in a Name? // Panizza, F. (ed.) Populism and the Mirror of Democracy. London & New York: Verso, 32-49.

Laclau, E. 2005 (Laclau 2005b). On Populist Reason. London & New York: Verso.

Laclau, E. 2006. Why Constructing the People is The Main Task of Radical Politics. // Critical Inquiry, Summer 2006, 646-680.

Laclau, E. 2013. Populizam: kakvo li znachi tova? [= Populism: What’s in a Name?]. Trans. I. Dimitrova. // Kritika i humanizam [= Critique & Humanism], 41, 209-223.

Mackert, J. 2019. “We the People”: Liberal and Organic Populism, and the Politicas of Social Closure // Fitzi, G., J. Mackert, B. S. Turner (eds). Populism and the Crisis of Democracy. Vol. 1: Concepts and Theory. London & New York: Routledge, 91-108.

MacRae, D. 1969. Populism as an Ideology. // Ghita Ionescu, G., E. Gellner (eds). Populism: Its Meanings and National Characteristic. London: Weidenfeld & Nicolson, 153-165.

Marx, K. 1961. Kritika Gotskoj programmy. // Marx, K., F. Engels. Sochinenia. Vol. 19, Moskva: Izdatel’stvo politicheskoj literatury, 10-32.

Müller, J.- W. 2016. What Is Populism? Philadelphia: University of Pennsylvania Press.

Rancière, J. 1995. La Mésentente. Politique et philosophie. Paris: Galilée.

Sotiris, P. 2019. Is a ‘Left Populism’ possible? (Α Critique of Theories of Populism and an Attempt Towards Rethinking the Notion of the ‘People’). // Historical Materialism, 27: 2, 3-39.

Stavrakakis, Y., G. Katsambekis. 2014. Left-Wing Populism in the European Periphery: the Case of SYRIZA. // Journal of Political Ideologies, 19:2, 119-142.

Stavrakakis, Y. 2017. How did ‘Populism’ Become a Pejorative Concept? And Why is This Important Today? A Genealogy of Double Hermeneutics. // Thessaloniki: POPULISMUS Working Papers, 6, 1-23.

Thomassen, L. 2016. Hegemony, Populism and Democracy: Laclau and Mouffe Today (Review Article). // Revista Española de Ciencia Política. Núm. 40. Marzo 2016, 161-176.