NotaBene е електронно списание за философски и политически науки. Повече за нас

Търсене
Резултати от търсенето На зададените критерии отговарят 2 материала

Религия и сексуалност – еросът на Сребърния век

Текстът дискутира един от ярките феномени в духовната атмосфера на руския Сребърен век – утвърждаването на еротичните изживявания като път към Бога и към земно безсмъртие. Обсъждани са някои от най-характерните за епохата нагласи, присъщи на част от тогавашната интелигенция, споделяни на провежданите в началото на ХХ век срещи с представители на клира. Като емблематичен пример е посочен експериментът, предприет от трима философстващи литератори – Дмитрий Мережковски, Зинаида Гипиус и Дмитирий Философов, за създаване на нова религия, основана на амбицията за освещаване на света (с неговата плът – цялата материална и духовна сфера на човека) и отхвърляне на монашеското отвращение от него. В статията е разгледан и лансираният от Николай Бердяев идеал за андрогинността на човека; идеал, водещ до победа над раждането и смъртта.
Заключението представя провала на замислените нови религиозни форми, призвани да надмогнат сексуалния аскетизъм, доколкото отново го предполагат. Плод на желанието за развлечение, тези религиозно-утопични експерименти имат и сериозни последици – декаданс вместо ренесанс, женофобия вместо идеал за Вечна женственост, и т.н., които хвърлят сянка върху среброто на века.

Ключови думи: Сребърен век, еротика, религия, „нова църква“, Дмитрий Мережковски, Зинаида Гипиус, Николай Бердяев, религиозно-сексуален утопизъм

Към публикацията »

Хумористичните истории на България

Статията коментира различни опити за хумористично представяне на историята на България и българите. Анализирани са няколко такива версии – те датират от междувоенния период (техни автори са Христо Бръзицов, Георги Църковски и Райко Алексиев), от втората половина на осемдесетте години (Николай Генчев) и от последния период, деветдесетте години (Георги Константинов, Иван Кулеков). Всички те са представени като паралелни на официалния исторически дискурс разкази, чиято цел е да пародират настоящето, в което са писани, както и да забавляват. Във всички тях са осмивани редица черти от българската народопсихология. Особено внимание е обърнато на съчинението на Николай Генчев „Краткосмешна история на България“, доколкото авторът е единственият професионален историк сред останалите. Направен е изводът, че създаването на хумористична версия на разказа за миналото – научен, художествен, митологичен и пр., винаги е творческо предизвикателство. В различна степен историите, за които става дума в статията, са необходим коректив на „сериозния“ исторически прочит.

Към публикацията »